Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Голям майтап, а, Алекс? Първата работа за деня. Даже още не съм си изпил кафето.

— Започне ли да стреля — казах аз, — скачаме му. Всеки път стреля по шест пъти.

— Забелязах — отвърна Сампсън, без да гледа към мен.

И двамата поемахме въздуха на тежки, едри глътки.

Не се наложи да чакаме дълго. Сонежи поднови залпа от шест изстрела. Шест. Защо всеки път именно шест?

Той знае, че ще дойдем за него. По дяволите, той лично ме покани на тази касапница!

— Хайде, давай — подхвърлих аз кратко.

На две-три крачки прекосихме коридора. Извадих ключа и го стиснах между палеца и показалеца си.

После го пъхнах в бравата и го завъртях.

Щрак.

Вратата не се отваряше! Разтърсих дръжката. Нищо.

— Какво бе, мамка му? — дъхтеше Сампсън във врата ми с едва прикрит гняв в гласа. — Какво й става на тая шибана врата?

— Току-що я заключих — казах му аз. — Сонежи я беше оставил отключена заради нас.

Долу един мъж и една жена, съпроводени от две малки деца, хукнаха да бягат.

Носеха се с пълна скорост към стъклените врати и към вероятната свобода. Едно от децата се препъна и падна тежко на коляно. Без да спира, жената го грабна за яката и го повлече напред. Беше ужасно да ги гледаш, но хората успяха.

Стрелбата започна отново!

Двамата със Сампсън с трясък се хвърлихме вътре, насочили пистолетите с опънати напред ръце.

Точно пред нас зърнах парче сив брезент.

Изпод него се подаваше цевта на пушка. Значи Сонежи бе отдолу и оттук не можеше да се види.

Двамата със Сампсън задърпахме спусъците един след друг. В залата проехтяха най-малко половин дузина пистолетни изстрели. В брезента цъфнаха дупки. Пушката мълчеше.

Претичах малкото разстояние, отделящо ни от брезента, сграбчих го и рязко го дръпнах. После изстенах — с дълбок, разкъсващ вътрешностите звук.

Под брезента нямаше никой. Никакъв Гари Сонежи!

На металния триножник под палатката бе закрепена автоматична пушка „Броунинг“. Към спусъка бе свързан таймер. Целият механизъм бе изработен ръчно, специално за случая. Пушката щеше да стреля на предварително зададени интервали. Шест изстрела, пауза, после още шест изстрела, пак пауза и така нататък. Никакъв Гари Сонежи.

Отново бях в движение. В северната и южната стена на малката стаичка имаше по една желязна врата. Дръпнах дръжката на тази, която бе по-близо до мен. Очаквах някакъв капан.

Но пространството зад нея бе празно. В отсрещната стена се виждаше още една метална врата. Беше затворена. Гари Сонежи обичаше игричките. Любимият му номер — той да е този, който да определя правилата.

Бързо претичах през съседната стаичка и отворих втората врата. Игра ли беше това? Някакъв сюрприз? Награда, висяща някъде зад втората, третата или четвъртата врата?

Намерих се отново пред празно пространство — поредната празна стаичка. Никакъв Сонежи. Нито дори следа от него.

В стаята обаче имаше метална стълба — изглежда, водеше към следващия етаж или към някакви сервизни пространства над нас.

Закатерих се по стълбата, спирайки рязко и отново тръгвайки, за да не му дам възможност да стреля чисто по мен. Сърцето ми блъскаше като лудо в гърдите, краката ми трепереха. Надявах се Сампсън да върви плътно след мен. Имах нужда от прикритие.

В горния край на стълбата имаше отворена капандура. И тук никаква следа от Гари Сонежи. Подмамваше ме все по-навътре и по-навътре в някакъв капан, в паяжината му.

Стомахът ми бе свит на топка. Зад очите ми започна да набира сила остра болка. Сонежи все още се намираше някъде из Юниън Стейшън. Трябваше да бъде някъде наоколо. Нали каза, че иска да ме види.

Сонежи си седеше мирно и спокойно — като банкер от някой малък град — във влака в 8:45 за нюйоркската Пен Стейшън и се преструваше, че чете Вашингтон Пост . Сърцето му още не се бе успокоило напълно, но по лицето му не личеше нищо. Бе облечен в сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка на райета — точно както всички останали задници наоколо.

Току-що бе извършил невъзможното, нали? Бе стигнал предели, до които много малко хора биха се осмелили да приближат. Току-що бе надминал легендарния Чарлс Уитман и това бе само началото на представлението. Имаше една поговорка, която той много обичаше: Победата принадлежи на онзи, който допуска само предпоследни грешки.

Сонежи се унесе в спомени, които скоро го върнаха в любимите му гори край Принстън, Ню Джърси. Отново се видя като момче. Спомняше си всичко за гъстия храсталак и силно пресечения, но понякога смайващо красив район. Беше на единадесет години, когато от една съседна ферма открадна 22-калиброва пушка. Криеше я в каменна кариера близо до тяхната къща. Пушката бе грижливо увита в намаслен плат, фолио и пъхната в брезентов калъф. Малокалибрената пушка бе единственото му материално притежание, което той обичаше, единственото нещо, което бе истински негово.