Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Двамата детективи започнаха да минават от място на място. Ето това беше, нали? Странно, не изпитваше нищо. Просто бе готов да елиминира и двете ченгета.

Сонежи успокои дишането, а също и ритъма на сърцето си. Пълен контрол, в това се състои номерът. Контролираше мускулите на лицето си и особено очите. Специално за днес той бе променил цвета им. Бе променил и цвета на косата си — от руса я бе направил сивееща. Бе променил формата на лицето си. Изглеждаше отпуснато, леко възпълничко — безобидна физиономия на най-обикновен търговски пътник.

Показа шофьорска книжка и „Еймекс — карта“ на името на Нийл Стюърт от Уилмингтън, Делауеър. Освен това имаше и „Виза“, както и членска карта за Спортния клуб в Уилмингтън със снимка. Във външния му вид нямаше нищо запомнящо се.

Детективите тъкмо проверяваха документите му, когато Сонежи забеляза Алекс Крос през прозореца на вагона. Ти си на ход, Алекс.

Крос идваше право към него и пътьом надничаше през прозорците, оглеждайки пътниците. Още изглеждаше много добре. Метър и осемдесет и седем, добре сложен. Вървеше с крачка на атлет и изглеждаше по-млад от своите четиридесет и една години.

Боже, боже, боже, какъв трепач! Хайде, скачай! Аз съм тук, Крос. Можеш да ме пипнеш, ако поискаш. Погледни ме. Погледни ме. Крос. Заповядвам ти да ме погледнеш веднага!

Опустошителният гняв и ярост, набиращи сила в него, бяха нещо много опасно, той го знаеше много добре. Би могъл да изчака, докато Алекс Крос връхлети върху него, и тогава да избухне, изпращайки половин дузина парчета олово право в лицето му.

Шест изстрела от упор в главата. И всеки от тях щеше да бъде напълно заслужен заради това, което Крос му бе причинил. Бе съсипал живота му… не, Алекс Крос просто го бе размазал. Крос бе причината за всичко, което ставаше в момента. Крос бе виновен за убийствата на гарата. Алекс Крос бе виновен за всичко.

Крос, Крос, Крос! Това ли е краят? Това ли е грандиозният финал? Възможно ли е?

Крос изглеждаше толкова могъщ, както крачеше по перона, погълнат от търсенето, толкова над подобни дребни терзания. Това поне можеше да му се признае. Беше по-висок от всички останали с пет-шест сантиметра, с гладка кафява кожа. Сладур — така го наричаше приятелят му Сампсън.

Е, имаше изненада за Сладура. Голяма и неочаквана изненада. Изненада на изненадите.

Ако ме хванеш, доктор Крос — хващаш себе си. Разбираш ли това, Крос? Не се безпокой — скоро ще го разбереш.

— Благодаря ви, господин Стюърт — каза детективът, връщайки кредитната му карта и шофьорската книжка.

Сонежи кимна и се усмихна сдържано, след което очите му отново се върнаха към прозореца.

Алекс Крос беше там. Не се прави на толкова скромен, Крос. Не си чак толкова велик.

Искаше му се веднага да започне да стреля. Бе под пара. Заливаха го горещи вълни. Можеше да направи Алекс Крос на решето ей сега. Нямаше никакво съмнение. Мразеше това лице, тази походка, всичко в този доктор — детектив.

Алекс Крос забави крачка. После погледна право в него. Беше само на метър и половина от Сонежи.

Гари Сонежи бавно вдигна очи към Крос, после съвсем естествено ги премести към другите детективи и отново ги върна към Крос.

Здрасти, Сладур.

Крос не го позна. А и как би могъл? Детективът го погледна право в лицето… и продължи нататък. Крачеше по перона, постепенно ускорявайки крачка.

Крос вече бе с гръб към него и представляваше страшно съблазнителна мишена. Един детектив му махаше от другия край на перона и го викаше да отиде да види нещо. Много му харесваше идеята да застреля Крос в гръб. Страхливо убийство — най-хубавото. Ето това хората мразеха най-много.

Сонежи се отпусна и се облегна назад.

Крос не ме позна. Толкова съм добър. Аз съм най-добрият, с когото си е имал работа, и ще го докажа.

Две мнения по този въпрос няма. Ще спечеля.

Ще убия Алекс Крос и цялото му семейство и никой не може да ме спре.

Мина пет и половина следобед, преди дори да си помисля да си тръгна от гарата. Прекарах цял ден там, разпитвайки свидетели, говорейки с балистиците, със съдебномедицинския експерт, надрасквайки груба схема на местопрестъплението в бележника си. Сампсън започна да не го свърта някъде към четири часа. Виждах го как крачи нервно напред-назад, готов да избухне, но той вече бе свикнал с педантичността ми.

От ФБР също бяха дошли на местопрестъплението, а Кайл Крейг, който бе останал в Куонтико да работи по случая „господин Смит“, ми се обади по телефона. Пред гарата се бе струпала тълпа репортери.