Двамата с Кристин се бяхме уговорили да се срещнем в бара му около седем. Пристигнах няколко минути по-рано и тя дойде веднага след мен. Сродни души. Така започна първата ни среща.
Долу Хилтън Фелтън свиреше на пианото адски прелъстителите си джаз мелодии, както правеше това шест вечери в седмицата. През уикендите към него се присъединяваше Ефраин Уурфолк на баса. Боб Кинкед ту влизаше, ту излизаше от кухнята, зорко наблюдавайки всяко блюдо, излизащо оттам. Всичко бе точно както трябва. По-добре не би могло да бъде.
— Но това наистина е страхотно място. Отдавна исках да го видя — възкликна Кристин, оглеждайки с одобрителен поглед обстановката: бара от черешово дърво, широките стълби, водещи нагоре към главната зала на ресторанта.
Никога не бях я виждал така накипрена — беше по-красива, отколкото си мислех. Бе облякла дълга черна рокля, оголваща съвършено изваяни рамене. На едното й рамо висеше кремав шал, поръбен с черна дантела, а на шията си бе сложила огърлица, направена от старомодна брошка, която много харесах. На краката си бе обула черни обувки без ток, но въпреки това бе метър и осемдесет без малко. Ухаеше на цветя.
Кадифено кафявите й очи бяха огромни и проблясващи от онзи вид тиха наслада, каквато й доставяха вероятно децата от училите, но която не би могла да се види на лицето на нито един друг възрастен. Усмивката й се появяваше на устните без всякакво усилие. Изглежда, наистина се радваше да е тук.
С всички сили се стараех да приличам на всеки друг, но не и на детектив по убийствата, затова бях избрал черна копринена риза — подарък от Джани за рождения ми ден. Наричаше я „тарикатската риза на татко“. Бях с черни панталони, черен кожен колан, проблясващ с катарамата си от фалшиво сребро, черни обувки. Вече ми бяха казали, че изглеждам „красив“.
Отведоха ни в уютно сепаре на първия етаж. Обикновено се старая да сдържам „физическото си привличане“, но докато пресичахме залата, подир нас се обърнаха доста глави.
Напълно бях забравил какво е да излезеш с някого и да накараш хората да извръщат глави подир вас. Трябва да призная, че това усещане много ми хареса. Бавно си припомнях какво беше това да си с някой, с когото искаш да бъдеш. Спомних си също така какво бе да се чувстваш пълноценен или почти пълноценен, или поне на път да станеш пълноценен.
Уютното ни сепаре гледаше към Пенсилвания Авеню 1 1 Там на номер 1600 се намира Белият дом. — Б.пр.
, както и към дрънкащия на пианото долу Хилтън Фелтън. Идеално!
— И така, как мина денят ти? — попита Кристин, след като се настанихме в сепарето.
— Нищо особено — отвърнах аз, повдигайки рамене. — Просто поредният работен ден в столичното полицейско управление.
Кристин се наклони леко към мен.
— По радиото чух, че имало някаква престрелка на Юниън Стейшън. Да си се сблъсквал с Гари Сонежи по някое време през твоята блестяща кариера?
— Съжалявам, в момента не съм на работа — отвърнах аз. — Между другото много ми харесва роклята ти.
Освен това ужасно ми харесва тази стара брошка, която си превърнала в огърлица. Харесва ми, че си се сетила да си обуеш обувки без токове, в случай че изпитам нужда да изглеждам по-висок, което не е така.
— Тридесет и един долара — каза тя и се усмихна с прекрасна, пресилено свенлива усмивка.
На нея роклята изглеждаше за милиони. Поне аз си мислех така.
Погледнах я право в очите, за да се опитам да отгатна дали й е добре. Бяха минали повече от шест месеца от смъртта на мъжа й, но това не бе кой знае колко голям срок. Стори ми се, че всичко е наред и освен това подозирах, че тя ще ми каже направо, ако има нещо.
Избрахме си бутилка мерло. После като предястия и двамата се спряхме на ипсуички миди, което бе добър старт за вечеря в „Кинкедс“. Като основно блюдо си поръчах задушена сьомга.
Кристин като че ли направи по-добър избор. Омар с гарнитура от меки като масло зелеви листа, пюре от боб и трюфели.
Докато се хранехме, не млъкнахме. Нито за секунда. Отдавна, много отдавна не се бях чувствал толкова освободен.
— Деймън и Джани казват, че си най-добрият директор, когото са виждали. Дадоха ми по долар, за да ти го кажа. А твоята тайна каква е? — попитах аз по едно време, усещайки, че с усилие потискам желанието си да бъбря глупости, докато съм с нея.
Преди да отговори, Кристин се позамисли.
— Ами… мисля, че най-верният и най-близък до истината отговор е, че ми е приятно да преподавам. Има и още един отговор, който е горе-долу същият. Ако си десняк, ти е ужасно трудно да пишеш с лявата ръка. Е, повечето деца в началото са левичари. Винаги се старая да го запомня. Ето това е тайната ми.
Читать дальше