Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Той спря и се взря в огромния плакат над местната гара. „Уилмингтън — място, където можеш да бъдеш някой“, пишеше на него с големи червени букви на бял фон. Какви страхотна невинна шега , помисли си той.

Носеше пътническа чанта в ръка, но не привличаше ничие внимание. Малкото хора, които бе срещнал по време на разходката си, изглежда, бяха облечени по каталога на Сиърс от 1961 година.

На няколко пъти чу стържещия средноатлантически акцент. „Треба а се обадим дома“ (Трябва да се обадя вкъщи). Тъп и отвратителен диалект за тъпи и отвратителни мисли.

Исусе Христе, какво място за живеене! Как е успял да преживее в тази стерилна обстановка толкова време? Защо изобщо си дава труд да се връща? Е, отговорът на този въпрос му бе ясен. Сонежи знаеше защо се връща.

Отмъщение.

Време за отплата.

Свърна от Норт Стрийт и пое по неговата стара улица — Сентръл Авеню. След малко спря пред боядисана в бяло къща и дълго се взира в нея. Бе скромен дом в колониален стил на два етажа. Бе собственост на дядото и бабата на Миси и затова тя не се бе преместила.

Тракни с токове, Гари. Божичко, никое друго място не е като дома ти.

Отвори чантата си и извади избраното от него оръжие. Бе особено горд с него. Доста дълго време бе чакал, за да го вкара в употреба.

Най-сетне Гари Сонежи пресече улицата и се изкачи по няколкото стъпала на предното стълбище, сякаш бе собственик на къщата. После отвори вратата с помощта на ключа, който му бе останал отпреди четири години — от деня, в който Алекс Крос бе връхлетял в живота му заедно с партньора си Джон Сампсън.

Влезе вътре и… колко мило — жена му и дъщеря му го очакваха, хапвайки бисквитки и гледайки телевизия.

— Здрасти. Помните ли ме? — попита Сонежи тихо.

И двете започнаха да пищят.

Неговата собствена предана жена Миси.

Неговото любимо малко момиченце Рони.

Пищяха не защото бяха видели непознат, а защото го бяха разпознали и бяха видели оръжието.

Ако започнеш да се съобразяваш с всички факти, някоя сутрин може и да не се събудиш. Оперативната зала в полицейското управление бе изпълнена до краен предел с непрекъснато звънящи телефони, писукащи принтери, проблясващи монитори и наблюдателна апаратура — последна дума на техниката. Целият този шум обаче не можеше да ме измами. Още не бяхме стигнали доникъде със стрелбата на гарата.

Първото нещо, което направих, бе да запозная хората със Сонежи. От мен се очакваше да го познавам по-добре от всеки друг, но въпреки това ми се струваше, че не знам достатъчно, особено пък сега. Проведохме съвещание на — както ние я наричахме — кръглата маса. В продължение на един час сбито излагах подробностите по отвличането на две деца преди няколко години в Джорджтаун, извършено от него, залавянето му и десетките разпити, проведени от мен в затвора „Лортън“ до момента на бягството му.

След като всеки от групата хукна да изпълнява задълженията си, аз също се захванах за работа. Трябваше да разбера кой е Сонежи, истинският Сонежи, защо е решил да започне отново и защо се е върнал във Вашингтон.

Обеда го подминах, без да забележа. И това време отиде само за сортиране на планините от данни, които бяхме събрали за Сонежи. Някъде около два следобед с болезнена яснота осъзнах количеството забодени листчета на таблото, на което слагахме „важната“ информация.

Една оперативна зала не е никаква оперативна зала без забодените на таблата карти и огромното табло с информация за това как се развива случаят. В най-горния му край с големи букви е написано името на случая, дадено му от началника на детективите. В случая това беше „Паяжина“, тъй като в полицейските кръгове Сонежи бе известен под прякора Паяка. Всъщност аз му го измислих.

Една част от това табло бе отделена за „цивилни нишки“. Това бяха показанията на надеждни свидетели на вчерашната стрелба на Юниън Стейшън. Друга част беше „полицейски нишки“ — тя пък се състоеше от показанията на полицейски служители, оказали се на гарата по време на стрелбата.

Цивилните нишки са показания на „нетренирано око“, докато полицейските са „тренирано око“. И крайният резултат от всички тези показания засега беше, че никой не разполагате с добро описание на настоящия външен вид на Сонежи. Тъй като в миналото Сонежи бе вече демонстрирал необичайното си изкуство в дегизирането, това не бе изненада за никого, но бе неприятно за всички.

В друга част на таблото бе поместена историята на случая Сонежи . На дълга, навита на руло компютърна разпечатка бе описано всяко място, където срещу Сонежи е било повдигано обвинение в някакво престъпление, включително и няколко неразкрити убийства още от ранните му години в Принстън, Ню Джърси.