Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Вяха прикрепени и снимки на уликите, с които разполагахме засега. Под тях с маркер бе написан текст — „известни умения, Гари Сонежи“; „скривалища, Гари Сонежи“; „физически характеристики, Гари Сонежи“; „предпочитани оръжия, Гари Сонежи“.

Имаше и категория „известни съучастници“, но тя беше още празна. И вероятно така щеше да си остане. Доколкото знаех, Сонежи винаги бе работил сам. Дали още беше така? Дали се е променил след последната ни среща?

Около шест и половина вечерта ми се обадиха от лабораторията за обработка на улики на ФБР в Куонтико. Къртис Уадъл ми беше приятел и знаеше какво изпитвам към Сонежи. Бе ми обещал веднага да ми се обади, ако разбере нещо интересно.

— Седнал ли си, Алекс? Или крачиш нервно наоколо, стиснал в ръка някой от онези безвкусици на техническата мисъл, наречени безжични телефони? — попита ме той.

— Крача, Къртис. Но съм стиснал най-обикновен старомоден телефон. Даже е черен на цвят. Самият Александър Бел би му се възхитил.

Шефът на лабораторията се засмя и аз си представих широкото му, обсипано с лунички лице и къдравата му червена коса, вързана отзад на опашка. Къртис много обичаше да приказва за празни работи и знаех, че трябва да го оставя да се наговори, в противен случай можеше да се обиди и дори да стане малко злобен.

— Добро момче, добро момче. Слушай, Алекс, имам някои работи тук, ама не съм сигурен дали ще ти харесат. На мен във всеки случай не ми харесват. Не съм сигурен дори дали можем да им вярваме.

С усилие успях да произнеса:

— Ъъъ, какво имаш, Къртис?

— Кръвта, която намерихме по приклада и цевта на пушката, помниш ли? Разбрахме на кого е. Въпреки че — както вече ти казах — не знам дали да вярваме на резултата или не. Кайл е съгласен. Познай от раз. Кръвта не е на Сонежи.

Къртис беше прав. Изобщо не ми хареса. Мразя изненадите, в което и да е разследване на убийство.

— Какво, но дяволите, означава това? Чия е кръвта в такъв случай? Знаеш ли?

Чух го как пое дълбоко въздух и след това бавно го изпусна.

— Алекс, кръвта е твоя. Кръвта по снайпера е твоя.

Когато Сонежи пристигна на Пен Стейшън в Ню Йорк, вече бе настъпи пиковият час. Движеше се точно навреме за следващото действие. Божичко, бе изживявал този момент хиляди пъти преди днешния ден.

Легионите подобия на човеци бързаха да се приберат у дома, където щяха да се тръшнат на дюшеците (пухени не им се полагаха), да поспят известно време, което минаваше като един миг, и на сутринта отново щяха да подгонят влаковете. Исусе Христе, а казваха, че той бил луд!

Това със сигурност бе най-хубавото — за този миг той бе мечтал повече от двадесет години. Именно за този момент!

Бе планирал да бъде в Ню Йорк между пет и пет и половина — и ето че беше. Тук смееее, Гари! Той си представи, не, видя се как излиза от тъмните и дълбоки тунели на Пен Стейшън. Знаеше, че ще е извън кожата си от гняв, когато се качи горе. Знаеше го още преди да чуе музиката — някаква абсолютно тъпа маршова група, — примесена с тенекиено звучащата информация за влаковете.

— За Бей Хед Джанкшън можете да минете през изход А и да се качите от перон 8 — провъзгласи някакъв бащински глас за незнаещите.

Всички към Бей Хед Джанкшън. Всички да се качват, тъпи простаци такива, скапани роботи!

Погледът му изрови от тълпата един носач с очукан и невзрачен външен вид, сякаш животът го бе изоставил още преди тридесет години.

— Не можеш да потиснеш лошото у човека — каза Сонежи на минаващия работник. — Схващаш ли? Разбираш ли какво ти казвам?

— Върви на майната си! — отвърна му работникът.

Гари Сонежи изхъмка нещо като смях. Да получи такъв ритник от някакъв си сульо! Ама напоследък ги имаше навсякъде, сякаш обединени в някаква лига.

Впери поглед в работника. Реши да го накаже — като го остави да живее.

Днес не ти е ден да умреш. Името ти си остава в Книгата на живота. Продължавай да ходиш по земята.

Бе вече бесен, точно както очакваше. Започна да му причернява. Кръвта, нахлула с грохот в мозъка, гърмеше оглушително в ушите му. Това не беше добре. Противопоказно на трезвата и рационална мисъл. Кръвта? Дали ония хрътки са разбрали?

Гарата бе докрай претъпкана с блъскащи се, бързащи и намръщени нюйоркчани в най-лошата си фаза на раздразнение. Тия редовни пътници бяха невероятно агресивни и отблъскващи.

Никой от тях ли не го виждаше? Ами, виждаха го и още как. Е, и какво от това? Ставаха още по-агресивни и нахални.