Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Спомни си как се спускаше по стръмния скалист склон на урва, по който слизаше до едно закътано местенце — там горският терен бе равен точно след като се минеше покрай гъст къпинак. Там имаше малко открито пространство и именно това беше мястото, където се упражняваше тайно в стрелба по мишени — още тогава, в ония години. Един ден той донесе заешка глава и една котка от близката ферма. Нямаше нещо, което котката да обича повече от прясна заешка глава. Котките бяха такива малки разбойници… Бяха като него. Той и досега ги смяташе за магически животни. Как само преследваха и ловяха жертвата си! Направо бяха велики. Точно затова бе подарил една на доктор Крос и семейството му.

Малката Рози.

След като бе сложил отрязаната заешка глава в средата на поляната, той бе развързал торбата и бе пуснал котката навън. Макар че бе пробил няколко дупки, животното едва не се бе задушило.

— Хайде, маце! Дръж зайчето! — бе й пошушнал той.

Но котката и без него вече бе подушила миризмата на прясното месо и бе хукнала към него. Гари бе опрял пушката в рамото си и я бе проследил. Бе се премерил в движещата се мишена. Бавно бе погалил спусъка и след това бе стрелял. Просто се бе учил как да убива.

Ама като наркоман си , смъмри се той, връщайки се в настоящето, във влака. Много малко се бе променил, откакто бе лошото момче в Принстън. Неговата мащеха — отвратителната и тъпа курва от Бабилон — редовно го бе затваряла в мазето. Бе го оставяла сам в тъмното понякога за десет-дванадесет часа. Бе се научил да обича тъмнината, сам да бъде тъмнина. Бе се научил да обича мазето, да го превръща в свое любимо място.

Гари й го върна с нейните камъни по главата.

Той живееше в подземния свят, в свой собствен ад. Наистина вярваше, че е Цар на отвъдното.

Гари Сонежи непрекъснато трябваше да си налага да се връща на Юниън Стейшън и прекрасния си план. Полицията претърсваше влаковете.

Полицаите идват насам! И Алекс Крос вероятно е сред тях.

Какъв страхотен старт, а е още само началото.

Виждаше как униформените тъпаци и цивилните им колеги постепенно изпълват всички перони под Юниън Стейшън. Изглеждаха уплашени, объркани, вече наполовина бити. Това бе добре да се знае — бе ценна информация. Даваше тон на нещата, които предстояха.

Той хвърли поглед към бизнес дамата, седнала срещу него. Тя също изглеждаше уплашена. Очи като на елен, изправен срещу блеснали автомобилни фарове. Побелели от стискане кокалчета. Опънати назад рамене като на кадет във военно училище.

Сонежи я заговори. Беше спокоен и учтив, какъвто можеше да бъде, стига да поиска.

— Имам чувството, че тази сутрин сигурно е някакъв лош сън. Когато бях малък, обичах да правя така — едно, две, три, събуди се ! Така успявах да се измъкна от някой лош кошмар. Да, но днес не става.

Жената срещу него кимна, сякаш Сонежи бе изказал кой знае каква дълбока мисъл. Той просто бе установил връзка с нея. Гари бе добър в това — хвърляше мост и сякаш докосваше човека, ако това бе необходимо. Сега смяташе, че такава необходимост има. Щеше да изглежда по-добре, ако полицията го завари да разговаря със съседа си.

— Едно, две, три, събуди се — промълви тя тихо. — Божичко, дано тук да сме в безопасност. Дано да го хванат. Който и да е, каквото и да е.

— Сигурен съм, че ще го хванат — каза Сонежи. — Нали винаги ги хващат? Лудите като него сами се издават.

Жената кимна, но отвърна колебливо:

— Така ли? Дано да сте прав. Ще се моля за това.

Двама детективи от столичното полицейско управление тъкмо влизаха във вагона. Лицата им бяха изопнати и сериозни. Е, сега вече щеше да стане интересно. Откъм вагон-ресторанта, който бе през един вагон пред тях, идваха още ченгета. На гарата сигурно се бяха събрали стотици от тях. Време беше за шоуто. Второ действие.

— Аз съм от Уилмингтън, Делауеър. Там е домът ми — продължаваше да говори Сонежи с жената. — Иначе отдавна да съм се махнал от гарата. Ако ме пуснат, разбира се.

— Няма да ви пуснат. Вече опитах — каза му жената.

Очите й бяха замръзнали, втренчени в едно място. Страшно му харесваше това изражение. С усилие откъсна поглед от нея, за да насочи вниманието си към приближаващия полицай и опасността, която той представляваше.

— Налага се да видим документите ви за самоличност — обяви единият от детективите с плътен, нетърпящ възражение глас, който прикова вниманието на всички. — Моля, покажете си документите, отворени на снимката, когато минаваме край вас. Благодаря.