Реджи Наделсън - Червената мъгла

По пейките отпред няколко мъже се молеха и клюкарстваха. Не видях бодигардове, но и хората на Бродски щяха да са дискретни, омесени сред богомолците или скрити отзад.

Бродски с тъмносиньо палто и сива шапка седеше със скръстени ръце и лице, застинало в лека усмивка.

— Съжалявам, че те изненадах, Артьом. Изненадан си, нали? А може би не? Все пак благодаря, че дойде. Опасявам се, че като всички старци и аз започнах да се замислям за корените си. Обичам да се отбивам в тази синагога. Приятно ми е да си представям, че дядо ми се е молел тук.

— Това са глупости — казах тихо. — Пародия. И клише.

Но Бродски знаеше, че няма да го убия, не и тук, въпреки че, предполагам, бе избрал мястото заради драматизма.

— Какво ти е, Артьом?

Беше събота сутрин, пейките бавно започваха да се пълнят; мъжете се кланяха пред олтара, здрависваха се. Синагогата закипя от живот.

Горе се качиха няколко жени, погледнаха надолу и подхванаха тих разговор.

— Съжалявам за приятелката ти. Това ли искаш да ти кажа?

— Ти я уби. Уби Бърди.

— Прав съм бил за теб, Арти, умен мъж си. За което те и уважавам. Времето на Бърди отмина, започваше да се превръща в бреме. Никак не е забавно да остарееш.

Песнопенията и клюките приглушаваха разговора ни.

— Ти си чудовище.

— Не, не чудовище. Мислиш ме за доктор Но, или доктор Стрейнджлав? Не, Арти. С риск да те разочаровам, нямам отровна котка, нито аквариум с пирани, нито армия въоръжени с автомати мъже. Дори задължителното лице за пред света, голямата яхта, те са за политиците и мутрите, които разпознават силата единствено по това, което са гледали по филмите. Всъщност мразя яхти.

— Къде е Полет?

— Почива си. — Гласът му бе почти нежен. — Обичаш я, нали?

— Да.

— И аз. — Каза го просто и за части от секундата стоманено студените очи се озариха като светкавица в буря.

Уискито и изгълтаните лекарства притъпяваха чувствата ми. Открих, че за секунда, дори две, успявам да прогоня Светлана от мислите си; не ми бе останало друго, освен маниакалното желание да убия този човек.

Вместо това седях и го слушах.

— Какво искаш? — попитах.

— Само да продължа да удържам демоните на разрушението под контрол. В тази страна има двадесет и пет хиляди ядрени бойни глави и хаос. Говорим за военна хунта. Страна, все по-враждебно настроена към Запада. Искам да помогна. Отказах се от останалия си бизнес. Бях изморен да преговарям с мутри, които ту влизат, ту излизат от правителството. Всички, към които изпитвах някакви симпатии, са мъртви.

— Същото каза и Бърди.

— Така ли? Да, с нея беше същото, разбира се.

— Заради тетрадките ли я уби?

— У теб ли са?

Не отговорих. Покрай нас мина мъж с двамата си синове, търсеха къде да седнат.

— Бих искал да ми ги дадеш, ако обичаш.

— Затова ли ми се обади?

— Отчасти.

— Притежаваш милиарди долари, сателити, телевизионни компании, а не можеш да докопаш тетрадките на една крехка старица. — Разсмях се. — Как разбра къде съм?

Бродски приглади пръстите на ръкавиците си. Спомних си какво ми каза Рой Питъс онази сутрин в закусвалнята в Бруклин, същата сутрин, след като Лев наряза лицето ми.

— Били са твоите хора, нали? Ти си изискал досието ми. Когато си разбрал, че Генадий ще идва в Ню Йорк.

— Знаех, че ще ти се обади. У теб ли са тетрадките? Или трябва да повторя, че наистина съжалявам за момичето? — Приведе се по-близо към мен. — Кажи ми, защо дойде? Надявам се, не за да ме убиеш?

— За мен ли беше бомбата в колата?

— Това наистина е без значение. Беше просто за отвличане на вниманието. Не знам. Нямам нищо общо с тази страна на нещата.

— А Устинов?

— Стана погрешка. Бях наистина опечален.

Убийството на Устинов бе грешката, отворила извратената кутия на Пандора, в която до този момент се бе спотайвал Чьом Бродски.

— Опечален за смъртта на Устинов или задето е станало погрешка? — попитах, но Бродски се престори, че не чу горчивината в гласа ми.

Храмът се напълни, шумът — на молещи се, шептящи, пристъпващи мъже — растеше.

— Всичко отминава. Колко станаха, шест или седем седмици от смъртта на Генадий? Сещаш ли се често за него? Сещаше ли се преди? Навремето бяхме много близки, но накрая започна да се държи като глупак. Вярваше в каузата, твърдо. Смъртта му усложни нещата. Хората започнаха да си задават погрешните въпроси. Хора като господин Липърт. И може би госпожица Хейнс.

— Като мен?

— Трябваше просто да ме питаш, Арти. Едно семейство сме.