Реджи Наделсън - Червената мъгла

Актрисата чоплеше плодовете; малките й очи бяха твърди, злобни и черни като динени семки. Съпругът й беше физик, тя не отместваше поглед от него, но едва отваряше уста, освен за някое „Не е така“, когато не бе съгласна с него.

— Министър на науката при Горби, голям човек — прошепна ми Гавин Крауи.

Това, че отрепка като Крауи е на ти с министри и ВИП персони, ми доказа, че Русия продължава да е едно голямо село: привилегированите й хора до един се познаваха.

Задължителното обсъждане на изкуството — тези тук бяха побъркани по картини от осемнадесети век — отстъпи на по-оживен разговор за пари и оръжие. Физикът беше пълен със злоба — щял да търси по-добра работа в чужбина, тук вече никой не отпуска пари за изследвания, каза. Свердлов-старши изнесе поднос с коняк. Над стройните бели дървета изгря жълта луна. Градината се обля в лунна светлина, в гъстата трева блещукаха поставените в буркани свещи, листата шумоляха на есенния ветрец. Хлапета се плискаха в забуления в пара басейн. Някой смени музиката и Пол Маккартни запя „Вчера“.

Светлана ме погледна и се усмихна.

— Защо се смееш?

— От щастие.

Обичах я. Но тази пищна градина, топлата есенна нощ, руснаците, въздишащи по миналото, ме изпълниха с гняв. Чувствах се объркан, прелъстен. Гняв, задето Бърди и Рики умираха, и двамата по моя вина. Защото пластовете самочувствие покрай масата бяха гъсти като черешовото сладко на Лара Свердлова. И защото исках да открия тук част от собственото си минало, а бе прекалено късно. Не можех, бях чужденец.

Светлана сложи в чая си сладко, както навремето го пиеше майка ми. Видя, че я гледам, дойде, седна до мен и ме прегърна.

— Ученият Фурмин, позна ли го? Имаше го на филма в архива.

Фурмин крачеше до мен към реката.

— Имате въпроси? Питайте. За мен вече няма значение, заминавам. Заминавам. — Погледна брезите и се насили да заплаче.

— Заминавате.

— Напускам родината си. Всичко това. — Махна към горите и реката. — Всичко дойде прекалено късно. Отдаваме ресурсите си за нищо. Не ме слушат. Казах да спасим плутония. Имаме мощност за три поколения напред, но ще я дадем на американците. Без нея сме нищо, държава от Третия свят. Добър за нас е само един американец. — Приседна на един дънер.

— Кой е добрият американец?

— Чьом Бродски.

— Защо?

— Той разбира, че разполагаме с технологията да построим новото поколение централи. Евтино електричество за сто години напред. Бродски разбира. Трябва само да убедим хората. Защо да хвърляме плутония си само защото така искат американците?

Повярвах на този озлобен дребен мъж. Заминаваше, всичко вече бе зад гърба му. Нямаше какво да губи.

— Какво представлява червеният живак? — попитах.

През дърветата виждах Светлана с червения й шал. Прекосяваше градината с поднос в ръце. Пламъчетата на свещите блещукаха по лицето й, гледаше към децата в басейна и се смееше.

Фурмин ме хвана за ръка. Изкривеното му лице замръзна в подигравателна гримаса. Приведе се и свали обувките и чорапите си, разтри подутите ходила.

— Едно голямо нищо.

— Нищо?

— Нищо. Да ви разкажа ли?

— Да.

— Ще ви кажа какво е червеният живак — страх, затворен в бутилка. Легенда, която учените създадоха преди много години. Имахме спад в производството, бяхме под паника. Учените ни мислеха, че ако създадат нещо още по-мощно, Западът ще се съобразява с нас. И същите тези учени изобретиха тайната субстанция. Съветското чудо, което напомпва самолетите и ги прави неуловими за радарите. С червения живак всичко е възможно, той е нещо като философския камък.

— Ами документацията? Дисертациите?

— Всичките са фалшифицирани. Измислиха на червения живак формула, натвориха документация, дисертации, официални писма, договори, разписки за продажба, сертификати за установяване на произхода. Червен живак никога не е съществувал. Той е една от най-големите измами. Смъртоносен, но неуловим. Вече е нещо като легенда. Обгражда го аура като тази около убийството на Кенеди — един куршум ли е имало, два, три, никой няма да узнае истината, а всичко останало са просто теории. Същото е и с червения живак. Хората пишат дисертации, правят документални филми за него, пишат дори романи, поезия. Превърнал се е в метафора. Смъртоносен, но неуловим. Това също е поезия.

Сетих се за Валя Голицина и подробното й описание. За убеждението на Чьом Бродски, че е смъртоносен. За собственото си безумно търчане. Щеше ми се да вярвам, че червен живак съществува, но знаех, че Фурмин казва истината.