Реджи Наделсън - Червената мъгла

Последвах го до реката.

— Ще поседя тук — каза и топна крака във водата. — Създадена бе легенда. Червен живак. Добро име, не мислите ли? Червеният живак после се превърна в реалност. Ето това е Русия. — Наблюдаваше ме. — Мислите ли, че искам да напусна родината си?

— Защо заминавате?

— Жена ми иска диамантени обеци. — Изправи се и шляпайки, се отдалечи на няколко метра надолу по брега.

— Откъде знаете за червения живак? — попитах го.

— Не ми вярвате, нали? Предполагам, че сте били в института и сте говорили с Валя Голицина. Тъпа кучка.

Не отговорих.

— Продава информацията на всеки. Винаги е била курва — изсъска. — Червеният живак е едно голямо нищо. Нищо. Слух, смъртоносна измислица. Голицина я продава за пари.

— Откъде знаете? — извадих цигара от смачканата кутия в джоба си.

— Почерпете ме.

Дадох му цигара. Около минута пушихме, после той метна фаса в реката, върна се при дънера за обувките и чорапите си и започна да се обува.

— Едно време бяхме женени — каза. — Никога не съм имал вкус за жените.

— Моля ви, важно е. Откъде знаете, че червеният живак е измама? — Бях объркан. Как така Чьом Бродски не знаеше истината? — Откъде знаете, че учените лъжат?

Фурмин се подпря на рамото ми, тежко се изправи и облегна цялата си тежест на мен.

— Аз бях един от тях.

Толя преджапа през дърветата към реката като огромен мечок.

— Търсиха те по телефона, Артьом — извика. — От Америка. Жената остави номера си, каза да й се обадиш. — Подаде ми някакъв хвърчащ лист.

Оставихме Фурмин до реката. Толя отиде да помогне на майка си да разпалят скарата, а аз прегърнах Светлана и я целунах с все сила.

— Какво има? — инстинктивно попита тя.

— Повикай Толя.

Тримата стояхме на верандата. Тостовете на масата ставаха все по-дълги. Фурмин се върна, прошепна нещо на съпругата си, тя рязко стана и двамата си тръгнаха. Луната плуваше сред белите дървета.

— Какво има? — попита Толя.

— Не знам. Не съм сигурен. Нещо не е наред. Не искам да оставате тук тази вечер. Отведи Светлана в Москва. Веднага. На някое сигурно място.

— Сигурно? — усмихна се.

— Възможно най-сигурното. Оправиха ли колата ти? — попитах Светлана.

— Да, в гаража в селото е.

Тихомълком ги изпратих до вратата.

— Нещо става, не знам какво. Искам да се върнете в Москва. Събери си багажа. Искам и двамата да дойдете в Ню Йорк. Мога да уредя визите.

— Без мен — каза Толя.

— Защо? Ако наистина се задават неприятности, си отписан. Вземи децата си и ела. Още имаш виза.

— Това е моят дом.

Със Светлана беше различно, тя вярваше и на малко.

— Мисля, че ще е добре да изпратя Светлана с теб на Запад — каза Толя.

— Какво, като колет? — заговори тя бързо на руски с блеснали очи и свити юмруци. — Не разбирате. — После целуна и двама ни и ми каза: — Но все пак ще дойда. Ще се изпратя сама.

— Искам да се обадя. Отнякъде, където ще мога да говоря спокойно.

— Ела.

Толя ме заведе в кабинета на баща си. На голямото бюро имаше разхвърляни филмови сценарии и купчини вестници и списания, книги, бутилки екзотични коняци, два телефона, телефонен секретар, факс, две ракети за тенис и мокър бански.

— Чувствай се като у дома си. — Той стисна рамото ми. — Всичко ще бъде наред, окей?

— Окей. Погрижи се за Светлана.

Вдигнах слушалката.

— Нищо няма да й се случи, обещавам. — Подхвърли ми ключовете за колата си. — Имам да свърша някои неща. Ще вземем колата на Светлана и ще те чакаме в Москва. В твоя хотел.

Толя изтрополи по стълбите в градината, където бяха започнали танци. Видях Гавин Крауи да нахлупва шапка и да си тръгва.

Набрах номера от листчето. Международните линии бяха задръстени, щеше да ми трябва около час, може и повече, да се свържа. През прозореца видях как Светлана целува Лара за лека нощ, после Толя вдигна малкия й куфар и двамата тръгнаха към завоя на реката, където за пръв път я видях.

Понечих да изтичам след нея. Почакайте, ми се щеше да изкрещя, но телефонът иззвъня и аз се върнах в кабинета. Грешка. Треснах слушалката, а когато пак погледнах през прозореца, Светлана вече я нямаше.

Обадих се в болницата и поисках да говоря с Виктор.

Бърди беше мъртва. Радвах се, че е мъртва. Не можех да си я представя няма като призрак. Поне я бях видял, разговаряхме. Щях да скърбя за нея по-късно. Тетрадките й обаче — ако такива изобщо съществуваха — бяха изчезнали.

Седях и пушех. Хората започнаха да влизат в къщата на чай. След няколко минути телефонът иззвъня. Беше Лили Хейнс.