Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Липсващите страници в книгата на Устинов, ти си накарал да ги заличат.

Бродски сви рамене; махна леко, като човек, наддаващ на търг, и до нас се материализираха двама добре облечени мъже. Застанаха до стената, без да ни изпускат от поглед.

— Генадий открай време си падаше по мелодрамите. Написа глупости за мен и за любимия си ядрен тероризъм. Реших, че ще е по-добре конкретните пасажи да изчезнат, това е. Убийството му беше грешка. Част от това, което последва, бе планирано, друга стана случайно. Винаги е така, винаги.

Какво ми каза Лили Хейнс — „Понякога нещата просто се случват“.

— Значи Генадий знаеше за връзката ти с ядрената мафия, така ли?

— Да.

Устинов бе убит за това, което знаеше, но погрешка.

— Бърди знаеше ли?

— Донякъде.

— Нагласено ли беше онова предаване на „Теди Флауърс шоу“?

— Не беше необходимо. Филип Фрай смяташе да направи на книгата на Генадий обичайната промоция. Господин Флауърс е невероятно податлив на влияние, а Фил Фрай просто си разбира от работата.

— И ти ги притежаваш и двамата. Страшно много усилия за няколко страници.

— Можеше да има и други книги.

— Флауърс нарочно ли остави да го замества Лили Хейнс?

— Те не знаеха нищо.

— Но са схванали основното?

— Няма как да го избегнеш.

Синагогата вече беше претъпкана. Бродски изгледа наблъсканите тела на мъжете, славещи шумно своя господ.

— Стига толкова. Ще дойдеш ли с мен? — Стана и закопча палтото си.

Без да мисля, му отворих вратата.

— Благодаря — каза доволен и излезе от синагогата.

Последвах го през вратата, покрай белите колони, по стълбите на улицата.

Бодигардовете вървяха на няколко крачки зад нас. На тротоара мъж с костюм и фуражка махна към сиво „Волво“, но Бродски го отпрати с ръка.

— Денят е хубав, да се поразходим.

Тръгнахме, волвото бавно ни последва.

— Обичам страната си — каза Бродски. — Няма друго място като Америка. Обаче сами се проваляме. Алчни сме, не искаме да плащаме данъци, съсипахме системата на образование. Децата ни размахват оръжия като пакетчета дъвка, растат като животни. Нямат морал. И за това сме виновни ние.

Въздъхна почти безшумно.

— Медиите ни са напълно аморални. Излъчват това, което забавлява публиката, като тя един вид участва в собствената си експлоатация. Не след дълго ще предаваме по телевизията екзекуции и ще ги прекъсваме с реклами. Оставихме страната в ръцете на дребнавите фанатици от десницата и Християнската коалиция, вечно проповядващи закон и ред. Истината е, че те предизвикват хаоса и убийствата, защитават правото на живот и са срещу аборта, а убиват лекари. Никой не смее да им се опълчи. Те не правят абсолютно нищо по въпроса с ядрените оръжия. Токсичните отпадъци ще ни убият. Липсва дисциплина. Може и да е прекалено късно. Може китайският модел да излезе успешният. За щастие, няма да съм жив да го видя. Никой не ни е обещавал повече от двеста години демокрация, Артьом. — Нагласи шапката си. — Мислиш ли, че няколкото години демокрация ще променят нещата тук? — Махна към съсипаната Москва, улиците, вече пълни с пазаруващи, туристи, минувачи, просяци.

— Кажи ми, Артьом, кое е по-силно, страхът или любовта? Аз ли да ти казвам, че сме превърнали тази планета в сметище за радиоактивни отпадъци. В Роки флатс, Колорадо, в Оук ридж и Хандфорд, Амарило, Юта и Невада. Ние го правим. Руснаците също. Как да се отървем от боклука? Да го изпратим на луната? Да го заровим в стъклени контейнери? Никой не знае, никой. Русия е едно смрадливо радиоактивно сметище. Но плутоният е национално богатство. Мислят, че искаме да им го отнемем, да отнемем, буквално и преносно, силата им. Прави са, разбира се. Руснаците обичат електричеството. Електрификация в името на народа, помниш ли? В плутониевия резерв имат запаси за още век, с които да изнудват Запада. Без него Русия става страна от Третия свят с шепа добри цигулари. Но на теб всичко това ти е известно.

Колата ни следваше. Прекосихме Червения площад и Бродски се извърна да се полюбува на храма „Василий Блажени“ с искрящите по златните куполи слънчеви лъчи, после пое към реката.

— Всичко това го има и във вестниците. Тайни няма, само идиоти, които не могат да четат между редовете.

Ръцете ми бяха ужасно студени. Заподсмърчах. Бродски ми подаде кърпичката си и махна на шофьора. Влязохме в колата. Продължи да говори тихо, но настойчиво.

— Опитвам се да помогна. Плащам на учените им чрез фондацията си. Познаваш ли Фурмин?