Реджи Наделсън - Червената мъгла

После го чух.

— Не мърдай. — Провесих крака от леглото, опипом открих гуменки и долнището на анцуга и изрових револвера си калибър 38 от гардероба. Възможно най-тихо дръпнах резето. Лампата в тесния коридор не светеше. Чух слабо дращене като от плъхове. Само че нямаме плъхове, госпожа Тай е маниачка на тази тема.

Промъквайки се бавно, с револвер в ръка, проследих шума до стълбите.

В тъмното физически усетих миризмата, същата, на разложена плът, която надуших и в Брайтън бийч. В дъното на коридора се раздвижи сянка. Устата ми пресъхна. Чух да се затръшва врата — вероятно Окси бягаше у дома си. После покрай глезена ми се уви нещо влажно и мазно. Може все пак да беше плъх. Протегнах се, сграбчих го и напипах кръвта. Бинтът от лицето ми — паднал беше, без да го усетя.

Опитах да проследя сянката. Танцуваше в мрака, после се пресегна.

Някой рязко включи осветлението. Бях готов.

— Рики? Какво, за бога…?

Рики беше свалил подгизналата си в кръв тениска и хладнокръвно я увиваше около главата си. Може да беше хърбаво хлапе, но кураж не му липсваше.

— Искам цигара. — Подадох му. — Чух нещо. Реших, че може да имаш нужда от помощ.

— Благодаря. — Не знаех какво да кажа. Рики беше поел удара вместо мен. — Да извикам ли лекар?

— Не. Ударих главата си на вратата, това е.

— Ами, благодаря.

— За какво? Реших, че ако чукаш куклата, няма да чуеш и атомна бомба. — Отметна коса от гладкото си лице. — Отивам да се почистя.

— Да дойда с теб.

— Няма нужда, ще се оправя. — Рики не пуска кой да е в апартамента си.

Бил съм там, разбира се, но само по негова покана. Стилен е, с хубави кожени столове и няколко разкошни китайски килима. Може да имаше гост и да не му се говореше за това.

— Какво ли щях да правя без теб?

— Главата ми не го побира. Иди поспи — каза Рики и се прибра.

Чух някъде пак да се тряска врата, после тежката тишина се завърна. Докато се прибера в апартамента си, копелето вече се беше изнесло. Надуших го. Лаптопа ми го нямаше, само това. Типът не беше оставил следи, само смълчан ужас.

Ужас изпитах и на следващия ден, докато паркирах до бар „Батуми“. Прекарах деня в проверки из града. Не открих кой знае какво, федералните се показаха пълни досади и докато стигна Бруклин, вече се чувствах пребит. Небето беше мазно, металносиво, ръмеше и капките миришеха на водорасли.

Пред входа, с кръгло лице, обляно от светлината на съседната закусвалня „Одеса“, стоеше Толя Свердлов, заобиколен от фаланга руснаци, които го обгрижваха като жрец.

През нощта Брайтън бийч се затваря в корубата си. „Батуми“ като повечето клубове е без прозорци. Таксита и лимузини задръстваха улицата — беше събота вечер, четири дни след убийството. Струваха ми се година.

На няколко метра от Толя стояха две познати ченгета. Бяха издокарани и когато ме видяха, извърнаха неловко глави.

— Пази се от Свердлов — беше казал Крауи. — Устинов го е вкарвал в пандиза.

Местни хулигани в кожа — а някои с кожа и вместо мозък — залитаха по улицата под Ел. Всички носеха оръжие, някои съвсем открито. В Брайтън бийч обаче най обичат ножовете, муш и беж е запазена марка на квартала; професионалистите използват и горелки.

Руснаците винаги оставят подписа си, виждал съм техни работи. Не претендират за семеен дълг или чест. Въртят бизнеса си на кланове и банди, които се разпадат и прегрупират по райони и специализация: чеченци, украинци, грузинци, измами с горива, наркотици, проституция. В дъното са парите, но обичат и да убиват.

Още мъже излизаха от лимузините и приветстваха Свердлов, който не спираше да дърдори като гид, сипеше остроумия ту на английски, ту на руски неуморно, гладко. Проправи си път към клуба с мъжете по петите. Отблизо и на светло изглеждаше истински гигант. Както вече казах, аз съм висок, но Свердлов стърчеше доста над мен.

— Толя — поздравяваха го хората. — Толя! — викаха, тупаха го по гърба, стискаха рамото му, целуваха го по три пъти по всяка буза.

„Батуми“ беше едно от новите заведения. Подът във фоайето бе от зелен мрамор, от двете страни на бутика за раци, омари и хайвер имаше златисти пластмасови голи статуи. Свердлов мина напред, опиянен от вниманието. Дребен мъж със смокинг се изправи на пръсти да го прегърне и Свердлов буквално го вдигна във въздуха.

— Виж там, на стената — прошепна в ухото ми.

С мен говореше английски — обичаше да се фука с познанията си по езика, само че напиеше ли се, акцентът му избиваше. А вече беше порядъчно пиян.