Реджи Наделсън - Червената мъгла

Направих й сандвич със сладък италиански салам и резен мортадела върху focaccia 4 4 Италианско хлебче, подобно на пица. — Б.пр. .

— Благодаря. — Отхапа, седна на едно от високите столчета пред барплота и се подпря на лакти. — Окей, още съм в началото, но май успях да сваля отпечатъци. И да взема проба от кръвта. Обичам кръв — каза тя въодушевено с пълна уста.

Максин е луда по темата. След О Джей и ДНК тестовете кръвта се превърна в отпечатъците от пръсти на 90-те.

— Обясни ми бавно.

— Ножът е за обезкостяване. Продават такива само на две-три места. Луксозна изработка, като за майстор-готвач, много скъп, над сто долара. — Извади от чантата си някакъв лист. — Нося ти списък на магазините.

— Това не е всичко, нали?

Поклати глава.

— Какво има?

— Дай ми цигара.

Запалих й една.

— Хората говорят какво ли не, знаеш как е.

— Знам.

— Пусни музика, в случай че ни подслушват.

— Добре, но никой не подслушва. — Пуснах Пеги Лий.

Макси снижи глас.

— Странното е и това не е в моята компетенция, обаче пристигнаха някакви експерти от Вашингтон, които не съм виждала преди. Става нещо голямо, не знам какво, но внимавай, Арти. Внимавай.

— Какво? Какво става?

— Нищо. — Лъжеше. Беше изплашена. — Трябва да вървя, Арти, наистина.

Ходът на разследването без съмнение се обсъждаше и Макси най-вероятно, без да иска, бе попаднала на някоя клюка. Шикалкавеше, което ме вбеси, но пък трябваше да мисли и за децата си. Обадих й се на няколко пъти безрезултатно. Оставих съобщение на шефа й. Нищо. Магазините, в които можеш да си купиш нож за сто долара, не ми бяха от особена полза — свързах се с повечето, но не научих нищо.

Отворих найлоновата торба за трети път, откакто Рой Питъс ми я даде. Знаех съдържанието й наизуст — сладкиша на Бърди, книга, писана от един бивш съученик, няколко снимки, включително на родителите ми и Генадий до някаква река, забавна бележка с красивия почерк на Бърди. Изпитвам към нея вина, но тя така и не взе надмощие над страха от завръщането, затова и не съм ходил да я видя. И най-ценното — Рой Питъс беше добавил тънък лист с копирана двойна страница от дневника на Устинов, последния му ден и деня на смъртта му.

Всичко се връзваше. Хотелът, където е отседнал Генадий, ресторантите, в които се е хранил, хората, с които се е срещнал, всичко това вписано с елегантния му почерк. Включително аз — закуска, беше написал, с Артьом. Уговорката беше да се срещнем на сутринта след „Флауърс шоу“.

В ъгъла на страницата Генадий с малки букви беше записал СВ. Кой или какво беше СВ?

Телефонът иззвъня. Беше Свердлов. Напомни ми за обещанието да се видим. Искаше да е на следващата вечер; бях му длъжник и се съгласих. Съблякох се и влязох под душа. Пуснах водата вряла, на силна струя, после изведнъж я спрях и опипом затърсих хавлията. От лицето по гърдите ми се стичаше кръв.

— Арти, миличък? Там ли си? — Окси крещеше през вратата. — Ей, скучно ми е, отвори. — От време на време ми предлага роля. Което ми харесва — ако имах талант, щях да стана актьор.

— Какво искаш да играеш, нощна птица? — вика, потраквайки на десетсантиметровите си платформи. — Имам дезертьори, имам дисиденти, имам КГБ-та, супер униформи между другото. — „Защо да не играя американец“, питам пък аз. — Американци си имаме. Искаш ли ролята или не? Продуцентът е на телефона, Майк Нюъл 5 5 Известен режисьор. — Б.пр. е на телефона.

Беше ранен следобед, горещо. „Внимавай със Свердлов“, каза Крауи, само че аз му бях длъжник и не вярвах на Крауи. Типът, който ми докара колата от Бруклин, каза, че съм му длъжник. Задлъжнял бях на всички. Какво толкова, си казах, веднъж се живее.

Увих хавлията около кръста си и отидох да отворя.

Часове по-късно, посред нощ, Окси седна скована като дъска и шапката, която винаги носи в леглото, падна на пода.

— Какво?

— Навън има някой?

— Заспивай — й казах.

— Не, чуй. Слушай.

Сградата беше тиха. Не лаеха кучета. Бебетата в апартамент 4В спяха. От улицата не идваше шум — трябва да е било около четири, единственото време, по което Ню Йорк задрямва.

В застиналия мрак стиснах ръката на жената в леглото ми и пак се заслушах. Сега чух глухото проскърцване на старата сграда; стените тук са дебели тридесетина сантиметра, отдолу има желязна арматура, но дюшемето вибрира и във ветровити нощи стене като фар в буря. Времето обаче беше влажно и спокойно, не се чуваше друго, освен потракването на хладилника.