Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Защо?

— Устинов някога го е вкарал в затвора на „Лубянка“. Накарал го да проговори. Беше чаровен човек, можеше да те накара да си изпееш всичко.

— Друго?

— Лили Хейнс си падна по Устинов — ухили се Крауи и си наля още вино.

— И Лили Хейнс ли познаваш?

— Аз познавам всички, скъпи.

— Може да си бил и ти — казах. — И ти си имал сметки за уреждане с Устинов, нали? Устинов се е отнесъл с баща ти като с боклук. Какъвто и е бил. — Тук гадаех.

Очите на Крауи се изцъклиха от омраза.

— Остани в Ню Йорк още няколко дни — казах и подхвърлих малко пари на масата.

— Това официална молба ли е?

— За теб — да.

— А, и още нещо — подхвърли, когато вече се надигах от масата.

— Бързам.

— Питай Фил Фрай за книгата на Устинов. Питай го къде са липсващите страници.

Реших, че съм открил следа, а когато опитах да се свържа с Филип Фрай, вече бях убеден. Остатъкът от деня прекарах в опити да открия издателя. Излезе саможивец. Секретарката му твърдеше, че е излязъл, на заседание е, прибрал се е у дома.

Още на нокти от раните по лицето ми и все по-реалната смърт на Генадий, се прибрах, но това с Фрай не ми излизаше от ума. Звъннах в „Челси“, откъдето ми казаха, че Крауи е напуснал града. Мислех и за това, че Устинов е опандизил Свердлов. Очилатият от кафето в Брайтън бийч пък ме плашеше до смърт. Знаеше името ми. Предположих, че трябва да има връзка с нападателя ми, който вероятно беше убил и Устинов. Не можех да се обърна към Сони по моя вина. Не знаех къде да потърся помощ. Изпаднал бях извън системата.

Прахосмукачката стоеше опряна на стената. Вдигнах се от дивана, развих кабела и я включих. Забръмча като изтребител. Апартаментът ми беше пълна кочина. Семейство Тай свършиха основния ремонт, но аз сам го боядисах и циклих старото дюшеме, и го лакирах, докато не заблестя като стъкло. Когато се преместих тук преди десет години, Бени Онг още държеше Чайнатаун — изглеждаше ненормално ченге да живее над Канал стрийт.

Чет Бейкър пееше от уредбата „Така и не разбрах“. Още се чудя как един бял може да прави толкова разкошна музика. „Появи се едно малко бяло котенце, което ще ви изяде с парцалите, момчета“, казал Чарли Паркър, когато за пръв път чул Чет. Дори отидох на поклонение в „Лайтхаус“, клуба в Хермоса бийч, където са свирили Чет и Шорти Роджърс.

След почистването ми стана по-добре. Качих се на стълба и избърсах корнизите, после прибрах мръсните дрехи в торби, лъснах ваната и измих чиниите. Обичам да чистя. Обичам реда.

До убийството на Устинов бях сравнително щастлив човек. Пътувах. Харесвах работата си, понякога много.

Ню Йорк е моят дом, семейство Тай — семейството ми. Имам приятели. Музиката, софтбола с момчетата. Момичета. Веднъж седмично ям ребърца в „Тенеси маунтън“ с Лоа и Луиз от апартамента отсреща; бих се оженил за коя да е от тях, или и за двете, ако вече не бяха влюбени една в друга. Дори имам малко пари в банката, от 80-те, когато човек можеше да спекулира на борсата. Помогна ми Доун Тай — тя е завършила бизнес администрация и може да прави с парите неща, за които не бях и сънувал. По-голяма част от печалбата изхарчих по апартамента. Купих си няколко картини, които харесвам, и мустанга. Отидох в Ню Орлиънс, слушах джаз и видях крайбрежните дървета. Останалото запазих за черни дни.

В мига, в който осъзнах, че вече не дължа пари на никого, все едно ми поникнаха криле. Имам си дори брокер — Стефани, която не ми позволява да докосна сметката си. Ню Йорк е приятно място, ако не си болен или беден. Най-вече не ми се налага да се обвързвам с корупцията като толкова много други ченгета, които изобщо не виня.

От време на време получавам писмо от леля Бърди и се безпокоя за майка си. След като баща ми загина от избухналата в един туристически автобус към Галилея бомба, тя се оттегли в своя си версия на юдаизма, в света на предците си. По възможност я посещавам веднъж годишно в Хайфа; алцхаймерът й отпуска светли периоди, но те стават все по-кратки.

Тъкмо си правех сандвич с моцарела, когато вратата с трясък се отвори.

Хвърлих се към револвера.

— Ти къде се намираш, в Дивия запад ли? — провикна се Рики. — Това тук е Ню Йорк, Арти. Цивилизация, нали се сещаш?

Прегърнал беше няколко бири.

— Виж какво открих. Вълшебна малка пивоварна в Ню Хейвън.

— Ставаш досаден с тази бира, Рики, а аз мразя досадниците и обичам „Будвайзер“. Нещо ново?

— Има вкус на котешка пикня. — Рики седна с кръстосани крака на кухненския ми плот и с хъс отпи. — Във вестника прочетох нещо, което може да ти влезе в работа. Кой притежава „Теди Флауърс шоу“?