Реджи Наделсън - Червената мъгла

Натиснах play и героите на екрана отведнъж оживяха. Лили Хейнс ги беше подредила като актьори в английска кримка, от онези, по които навремето си падаха руснаците. Майка ми ги обожаваше. Заподозрените на вечеря — Свердлов, стриптийзьорката, юпито Сароян, фашиста Заленко, Крауи, британеца. „Десет малки негърчета“ в руски вариант.

Фокусирах кадъра върху Заленко. Беше плешив мъж с брада — главата му сякаш бе обърната наопаки. Говореше добър английски, в очите му гореше пламът на фанатика. Спрягаха го за заместник на Жириновски, новия любимец на националистите, с добри връзки в американската десница и християнската коалиция.

Разсеях се. Гледах отново и отново смъртта на Генадий Устинов и все повече се убеждавах, че мъжът с пистолета е нападателят ми от Брайтън бийч. Щях да направя увеличение на снимката, но това, което и така виждах, беше класически руснак — ъгловато лице, високи скули, тънки устни. Или може би украинец. Някога трябва да е бил красив, но сега изглеждаше болнав, по челото му бяха залепнали мазни русоляви кичури.

— Кой си ти, мръснико — прошепнах към екрана на руски. — Кажи ми кой си. Кажи ми защо го направи.

Превключих на новините. Бум на престрелки, дясна терористична групировка докарала в града микробус, пълен с изкуствена тор — може би бомба. Умните глави вече разглеждаха убийството на Генадий Устинов като номер едно в нова тенденция — екзекуции в ефир.

Навремето си Генадий сигурно щеше да измисли нещо подобно за пропагандната машина — мъж, застрелян по телевизията, резултат от крещящата злоупотреба с подозрителните свободи в Съединените щати. Седнала в кухнята ни в Москва, майка ми щеше да се залее в смях и да го скъса от подигравки.

Колко много време мина. Лошото беше избледняло и сякаш принадлежеше на друг човек, от стара снимка в един друг живот, от тия, на които се гледаш и се питаш кой ли пък е тоя.

За какво изобщо се тръшках толкова? В онази забравена от бога страна хората страдаха. А мен не ме пратиха в Гулаг, не умрях от глад. Остана ми ужасът от неизвестността, после — от неизказаните неща.

На петнадесет всичко остана зад гърба ми, на деветнадесет вече бях в Ню Йорк. Методично, като милиони други имигранти, се отърсих от миналото си. Не се срещах с руснаци, не четях, нито говорех руски, освен служебно. Иронията е, че езикът ми върши работа. От малък — като всички в семейството ни — имам дарба за езиците.

На никой в Ню Йорк не му пукаше откъде съм. Ню Йорк беше въздухът, който дишах, отколешната ми мечта.

Пуснах пак записа. От другата страна на Лили седеше англичанинът, Гавин Крауи. Лили Хейнс изглеждаше фантастично. Имаше секси, отзивчиво лице. Страхотни крака. Беше умна.

Ти си едно животно, си казах. Пред очите ти убиват най-добрия приятел на твоя баща, а ти точиш лиги по дългокрака червенокоса жена.

Върло жаден, извадих от хладилника бира. Обадих се на един тип, който ми беше длъжник, и уредих да извози и оправи колата ми. За малко задрямах в стола. Беше ми толкова кофти, че спах докъм два, после се прехвърлих в спалнята. На сутринта се лепнах на телефона и досадих на служителите от „Флауърс шоу“, докато не научих, че Гавин Крауи е отседнал в „Челси“.

Ако питате мен, хотел „Челси“ на 23-а улица, врата до врата с долнопробен магазин за миди и испански буламачи, си е една дупка. Изпаднали художници и писатели го превърнаха в легенда; там е отсядал Сид Вишъс 2 2 Музикант от „Секс Пистълс“. — Б.пр. , а, мисля, и Дилън Томас.

Заварих Крауи да пуши в стаята си.

— Здрасти.

— Здрасти. Тежка нощ? — посочи лицето ми.

Крауи с лошите зъби и подпухналата от лошата храна и алкохола кожа беше англичанин и държеше да го възприемат като такъв. Излезе по-дребен, отколкото на записа — метър и шестдесет, може и по-малко без обувките. Носеше каубойски ботуши с високи токове и стелки, и чарлстон панталони. Според досието му през 60-те за малко свирил в никому неизвестна английска банда. Представяше се за писател.

— Искам да поговорим — започнах.

Беше противен, но си затворих очите. Не му се връзвай, си казах. Генетично не търпя англичаните. Татко им викаше „чайници“. Вероломният Албион, затова агентите им в началото са супер, а към края се издънват. Обаче пишат страхотни книги.

И правят супер уиски. Говорят на абзаци — едно време излизах с цяла поредица англичанки и съм свикнал, но им нямам особено доверие.

— За какво да говорим? — попита Крауи.

— Това-онова. Генадий Устинов. За шоуто. За убийството. Русия. За нас двамата.