Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Ще ми донесете ли мармалад вместо гроздово желе? — попита той сервитьорката.

О, за бога!

— Знаеш ли името му?

— Не.

Опитах да прогоня паниката. Умирах си за цигара.

— И си знаел още преди убийството на Устинов?

— Мисля, че да. Към теб беше проявен интерес. Поискаха ни досието ти на базата на Закона за свободен достъп до информацията. Вярваш ли в съвпаденията?

— Естествено.

Питъс се ухили.

— Не раздаваме току-така досиета. Обикновено се размотаваме, после замазваме най-интересното с черен маркер. Този път заповедта беше за спешна доставка от място, на което не можехме да откажем.

— Кога?

— Преди две-три седмици. Това говори ли ти нещо?

— Горе-долу тогава получих писмото на Устинов.

— Той ти писа?

— Чрез издателя си. Някой си Фрай.

— Филип Фрай?

— Аха. — Не исках да намесвам леля Бърди. — Мислиш ли, че има връзка с Устинов?

— Или с някой, който не го обича и е решил, че знае прекалено много. И че ако се е доверил на някого, това може би си ти.

— Откъде е разбрал, че се познаваме?

— Това е Ню Йорк, клюките се промъкват навсякъде. Липърт знае. Аз знам.

— Нещо ново за убиеца?

— Нюйоркската полиция комуникира с нас само в краен случай. — Това прозвуча леко саркастично.

— Видеокасетата не помогна ли?

— Не особено. Получихме километри лента от шоуто, но записът не струва.

— Говорим за наемен убиец руснак?

— Като че ли да.

— Но защо да го убиват сега? Защо по телевизията?

Питъс сви рамене.

— Връзва се само ако е предупреждение. Отмъщение. Ще ми разкажеш ли за белезите по лицето си, инспекторе?

Не отговорих.

— Знаеш ли, че навремето аз разследвах твоя случай? — попита Питъс.

— Сериозно?

— Тогава бях зачислен към Имиграционните. Заинтригува ме. Говореше чужди езици, беше умен. Решихме, че си човек на КГБ.

— Майтапиш се.

— Никога не се майтапя — отсече Питъс. — След като те проверихме, те искаха от много места, но Сони Липърт се беше наредил на опашката пръв. Даде ти каквото искаше, предполагам.

— Какво мислиш, исках?

— Обикновен живот. Без минало. Малко тръпка, но не прекалено. Тук гадая. — Питъс разбърка кафето си и се вторачи в пяната като човек, мечтаещ за родния Уайоминг и разполагащ с куп свободно време. — Знам, че официално си в отпуск и вероятно ще напускаш. Не ми влиза в работата. Знам и че имаш интерес да откриеш убиеца на Устинов. Ще съм ти благодарен, ако ме държиш в течение. Ще ти дам домашния си телефон.

— Разбира се — казах.

Питъс ми се виждаше точен, а и знаех, че ще имам нужда от помощ. Само дето и той щеше да поиска нещо в замяна.

Разказах му за нападателя от Брайтън бийч.

— Къде е ножът?

— В колата ми. Мислех да го покажа на Макси Краб. Познаваш ли я?

— Да. Искаш ли аз да й го занеса? — Молеше да му се доверя.

Кимнах.

— Ще бъда откровен с теб, инспекторе. Убийството на Устинов не е точно в моята компетенция. Такъв случай заминава директно за Вашингтон. Само че лично следя мафията в Брайтън бийч от години. Преди пипахме меко. Помниш ли рекламите на ЦРУ в руските вестници? Все едно подканваха отрепките да изкарат някой друг долар. Тогава още държахме нещата под контрол. Сега раздаваме визи като пуканки. Знаеш ли, че отворихме клон в Москва?

— Чух. — Не ме свърташе на едно място. Питъс криеше нещо.

— Напълно излишно според мен. Само ги потупваме по гърба и ги изпровождаме по живо, по здраво. Руснаците ме плашат. Разпитвах един тип, на когото отрязали ухото и го накарали да го изяде.

— Благодаря.

— Имам нещо за теб.

Питъс вдигна на масата очукано кафяво куфарче, щракна старомодните бронзови закопчалки и извади пакет в найлонова торба. Подаде ми го — беше от безмитната зона на Шереметиево.

— Открихме го сред вещите на генерал Устинов. Адресиран е до теб.

— Какво има вътре?

Питъс бавно се усмихна, взе сметката и извади от задния си джоб пет долара. От време на време явно се отпускаше да играе роля — Гари Купър в „Пълнолуние“.

— Фонданов сладкиш.

— Моля?

— Да. И снимки. Да имаш леля на име Бърди Голдън?

— Да.

— Предполагам, от тия, които ще накарат един генерал на КГБ да донесе в Ню Йорк домашни сладки?

— Да.

— Ще ми се обадиш ли?

— Разбира се. Сони знае ли, че ми даваш това?

— Не.

— Защо го правиш?

— Странно, при това образование и дрехите ти, очаквах да си някой тъп нюйоркски гъзар.

Трудно беше да му устоя; винаги съм имал слабост към четки от влиятелни хора. Може би заради баща ми и Генадий, или системата, в която израснах.