Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Да открия копелето, което уби Устинов. И ме нападна.

— Един и същ човек?

— Откъде да знам? — Само дето знаех.

— И аз мисля така. Да поговорим?

— Става. Говори.

— Не сега. Върви си у дома. Почисти се. Ще ти се обадя скоро. Чувал ли си за „Батуми“?

— Нощният клуб? Защо точно там?

— Има интересни хора. Обичам оживените места. И е най-безопасно, стига да си седнал с лице към вратата.

— Бях забравил цялата тази параноя.

Свердлов измъкна чиста кърпа от джоба си, вдигна ножа и ми го подаде.

— Отдавна не си си бил у дома — каза и пое обратно към Брайтън бийч. Коженото му сако се издуваше бодро на вятъра като хелоуински костюм.

Остатъкът от нощта прекарах свит като просяк под стария си дъждобран в колата. Съвсем сериозно — лежах на задната седалка с налепени по разкървавеното лице носни кърпички и слушах как дъждът барабани по покрива. За героичното не бях героичен, просто прекалено гроги да се добера до дома. А не исках едрият руснак да ми опява за връщане в Москва.

Инстинктивно усещах, че нападателят ми най-вероятно е и убиецът на Устинов или пък е бил изпратен от същите хора. Което значеше, че вероятно знае за връзката ми с Генадий или че ме е следил. Кога ми се е лепнал? В кафето? Или още в болницата?

Кокалестите му пръсти, когато погали лицето ми, бяха голи; по ножа трябваше да има отпечатъци.

Лежах на задната седалка на колата и си мислех как Брайтън бийч те засмуква и после те изплюва мъртъв.

Призори дъждът спря.

Изчаках зората, издрапах до океана, съблякох се до кръста и измих лице в солената вода. От нея ме засърбя, започваше и да ме тресе. В жабката си имах лейкопласт — налепих го по лицето си, при „Нейтънс“ до Кони айлънд открих телефон. Пих кафе, но още се чувствах така, сякаш съм прекарал нощта в тоалетна. А и ми трябваше помощ. Максин Краб, която работи в криминалната лаборатория, си беше у дома и се нави да хвърли един поглед на ножа. Не звучеше особено охотно. Може да се страхуваше, че пак ще й се свалям.

Вместо по магистралата се прибрах по Бруклинското шосе. Дори толкова рано няколко евреи бяха излезли на крос в името на господ.

Пред грозната федерална сграда мярнах само свити до статуите при фронтона опърпани старци.

— Добре ли си? — Гардът ме позна, прозвуча ми загрижен.

Излъгах, че съм паднал от колелото, престорих се на засрамен.

Пусна ме да се кача.

Дежурен беше Еди, казах му, че съм забравил куфарчето си, и той ме пусна в кабинета на Сони. Не ми повярва, но недолюбва Сони, а и имах няколко билета за идния сезон на „Никс“ — внуците му са големи фенове.

От дъното на коридора към кабинета на Сони се носеше металното жужене на принтера; някой беше подранил. Ронда поддържа офиса си в изряден ред. Лесно открих досието на Устинов в един шкаф. Вътре беше и видеокасетата. Взех я.

Чух пред вратата стъпки, затворих досието и го върнах на мястото му в същия миг, в който вратата се отвори.

— Здравейте, инспекторе — поздрави Рой Питъс.

Излязох при него в коридора и притворих вратата. Държах в ръка касетата, но Питъс не го направи на въпрос.

Огледа внимателно лицето ми.

— Имаш ли нужда от лекар?

— Просто драскотини.

— Чух, че си паднал от колелото — пусна лека усмивка. — Кафе?

Поканата ме изненада — агент Питъс не приличаше на приказлив или контактен човек.

— Не тук — уточни.

Тихомълком напуснахме сградата.

Отидохме в едно кафене до „Променейд“. Над реката чайки практикуваха тай чи за напреднали.

— Рано ставаш — изръсих.

Не отговори.

— Паркирайте се някъде, веднага идвам — извика ни сервитьорката. Лицето й беше изтощено колкото косата.

Кафенето беше почти празно, с изключение на един таксиметров шофьор с тюрбан, който нагъваше палачинки, и възрастна двойка, разменяща си влюбени погледи над закуската за 99 цента. Може и те да страдаха от безсъние.

Рой Питъс сгъна сакото си, внимателно го остави на пейката и се пъхна до него. Аз седнах от другата страна.

Когато кафето пристигна, той леко се наведе към мен и без всякакъв увод каза:

— Това, което се чудех дали да ти кажа, е, че някой ти е вдигнал мерника.

— Кой? — попитах и извадих цигара от джоба си.

— Имаш ли нещо против да не пушиш?

— Извинявай.

— Опитвам се да ги откажа, адска мъка е.

През цялата тази размяна на любезности сърцето ми галопираше. Давай по същество, си мислех, но беше ясно, че Питъс ще наложи своето темпо. Поръча препечена английска кифла. Аз пих кафе. Зъбите ме боляха зверски.