Реджи Наделсън - Червената мъгла

Открих място за паркиране на 6-а улица в Брайтън, недалеч от дома на братовчедка ми. Стъмваше се. Не знаех какво точно търся и не бях въоръжен. Водех се в отпуск, а когато тръгнах от Сони, нямах никакво намерение да идвам насам.

Мразя оръжията. Справям се с тях прилично — израелската армия ме пречупи. Дори спечелих награда, мамка им. А и свикнах с оръжието, то вече е неизменна част от тялото ми. Може и затова да напускам отдела. Невъоръжен в тоя квартал обаче се чувствах по-зле и от гол.

Изрових от багажника гаечен ключ и го тикнах в джоба си. Пак беше по-добре от нищо.

Дъждът спря. От къщите излязоха хора с кашони и табуретки, насядаха по тях и започнаха да си веят с руски вестници и да мелят на руски. Без да искам, хванах откъслечни фрази — все за пари. Накъдето и да свърнех, чувах зад гърба си стъпки на демоните ми. Демони, които до смъртта на Генадий мислех за мъртви. Лъгал се бях.

— Артьом Максимович?

Мекият мъжки глас прозвуча току зад гърба ми в кафе „Арена“, където се отбих да хапна. На масата ми на метален поднос имаше пелмени, спаружени като тестисите на болен старец. От какво ли беше плънката? Конско? Кучешко? Кой знае? Набодох един на вилицата и вдигнах глава.

Беше гладко обръснат, аскетичен мъж, с кръгли очила в тънки метални рамки. Приличаше на нещо средно между Джон Ленън и счетоводител. Седна и остави на масата ми тетрадка.

Когато влязох, може би преди половин час, седеше на една маса с други руснаци. Всички пушеха. Най-едрият имаше рамене на щангист, тъпчеше се с протеинов коктейл и пържени яйца, без да извади цигарата от устата си. Никой не погледна към мен. В Брайтън бийч не обичат непознати. Ето в това грешеше Сони Липърт. Може и да говоря руски, но съм чужд. Кръгът се бе затворил.

— Казвам се Коен — поправих го.

— Както желаете, Артьом Осталски, Арти Коен, известно ни е кой сте.

— Е, и?

— Според нас трябва да спрете да търчите след призраци. — Мина на английски, сякаш бе някакъв код. — Знаем кой уби Генадий Устинов. Убиецът скоро също ще е мъртъв.

— Глупости.

— Моля?

— Чу ме. — Оставих пари на масата и изгасих цигарата си в пелмените.

— Казвам ви го, само защото също обичахте Генадий Михайлович.

Използва бащиното име на чичо Генадий едва ли не с благоговение.

Всички разговори бяха секнали. В ресторанта беше толкова тихо, че чувах как преглъща мъжът на съседната маса.

— Разбирам как се чувствате, защото чичо ви Генадий, нали така го наричахте, беше и наш приятел.

Не помръднах от мястото си. Мъжът свали очилата и потърка основата на носа си; чак сега видях, че е само с едно око.

Върна очилата и се вторачи в мен.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите у дома.

Аз обаче не си тръгнах. Не отговорих. Мъжът се върна на масата си и зачака следващия ми ход.

Аз също чаках. Какво? Убиецът на Генадий да влезе и да си поръча борш?

Да търсиш мафията в Брайтън бийч е все едно да търсиш Елвис в Мемфис — доказателствата са навсякъде и никъде. Тук ще ти кажат, че мафията в Москва държат чеченците, после ще плюят, нищо че след Грозни се усещат и наченки на респект.

Сервитьорката се правеше, че не ме вижда. Имаше големи гърди, голям задник, изтъркани от пране дънки и тонове злато по спаружения врат. В началото опита да флиртува, но аз не захапах и тя ме отписа като сноб.

Заслушах се в двете жени на съседната маса — ядяха шоколадови бонбони от голяма кутия и клюкарстваха.

— Подари ми диамантени обеци.

— Моичкият пък ми даде голям диамантен „Ролекс“. Менте като него.

— Тъпо копеле.

До бара, на който една бабичка размазваше с парцала кръгове мръсотия, имаше мънистена завеса. Потръпваше на струята на климатика и разкриваше закачалка с контрабандно внесени кожи.

Скарах се със Сони, а ето ме все пак тук. Това ли целеше той? Дали го беше планирал? Дали е знаел, дори преди мен, че ще тръгна по следите на убиеца на Устинов?

Жените ровеха из бонбоните, оглеждаха ги един по един, отхапваха, отделяха тези, които не им харесват, и мечтаеха за злато и диаманти. Хленчеха, викаха. Дай бонбон. Дай „Ролекс“. Дай, дай. Стана ми кофти. Това, което мразех най-много, което очаквах: грубата, полузабравена карикатура на руския живот. Какво общо имаше всичко това с чичо Генадий?

— Може ли едно кафе? — извиках на намусената сервитьорка.

— Свърши — отговори ми тя на руски.

— Тогава чай.

Донесе ми го в дебела порцеланова чаша.

— Искам го в стъклена. — Чаят в стъклена чаша ми напомня за майка ми. А и търсех за какво да се заям със сервитьорката.