Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Няма стъклени.

Мъжете гледаха. Изпих чая, отново преброих парите, избърсах уста, захапах една клечка за зъби и се усмихнах на жените.

Кафенето се бе наелектризирало от очакване. Никой не продумваше.

Нямаше да си тръгна по заповед на първия самозван мошеник, който и да беше той и откъдето и, по дяволите, да знаеше името ми. Но бях изплашен. Опитах да запомня лицата, преброих до десет, запалих цигара, изпуших я до фаса, изгасих я, станах, облякох сакото, прибрах цигарите си и драснах към вратата.

Спрях при счетоводителя.

— Ще се върна — казах.

Усмихна се с безрадостната си руска усмивка.

— Животът, както сигурно ви е казвала скъпата ви майчица, не е Холивуд, Артьом — каза той.

На излизане от ресторанта вече знаех, че някой през цялото време е чакал отвън, наблюдавал ме е, дебнел.

Вдигнах яка, за да се предпазя от завърналия се топъл дъждец, напоен със смрадта на тежък одеколон, какъвто използват мъжете с меча походка, златни ланци и пръстени, и кожени сака. Миризмата ми се лепна. Бедата е, че животът понякога заприличва на Холивуд, си мислех, докато бавно се отдалечавах от „Арена“, мъчейки се да не издам, че съм изплашен до смърт. Усещах впитите в гърба ми мъжки очи, едва ли не ги виждах как ме зяпат от кафето.

Светлините на Фиш таун, откъдето взех хайвера за сватбата на Доун — в един вече друг живот — се разсипаха по мокрия тротоар. На витрината бяха наблъскани мъртви резени пушена риба: розова сьомга, бял главуш с напръскана със злато кожа, прозрачни филета есетра, скъпи колкото кожени палта. Бурканите яркозелени кисели краставички бяха подредени до тежък като гюле черен хляб.

Спря сребрист „Ягуар“, от него излезе мъж в кожа и купи синя консерва хайвер. Подхвърли я от длан на длан, плати с тлъста пачка и се върна в колата.

В този квартал всичко се върти покрай кеша, ми каза веднъж един колега. Сейфовете тук са свободноизбираема финансова институция.

Пред мен жена, облечена в тениска с костенурките нинджа, закачи токчето си в асфалта. Кафявият й сак се отвори и по тротоара заподскачаха ябълки. Застанал до количката си с пирожки, стар продавач се смееше ли, смееше. Никой не понечи да помогне. Аз я приближих, но тя набързо събра нещата си и побягна. В Брайтън бийч всеки си гледа неговата работа.

Още го надушвах, одеколона. Качих се на паралелната алея на Брайтън бийч авеню. Исках да го принудя да предприеме нещо, да приключа с него веднъж завинаги.

Вървях, а някой ме следеше. Вдясно се падаше нескопосаният строителен проект, който руснаците наричаха Великата китайска стена. Кефят се, че държи чернилките от другата страна.

Алеята беше празна, осветена единствено от кораби на милиони мили към хоризонта. Зад мен стъпките забарабаниха по-бързо по мокрите павета, някой ме следеше открито, безсрамно.

Ускорих крачка.

По челото ми се стичаше пот. Онзи продължаваше да ме следи, надушвах одеколона. Поех дъх и стиснах гаечния ключ в джоба си. Усетих дъха му на врата си. Извърнах се рязко, за да го изненадам и да се изправя лице в лице с изпратеното ми от съдбата чудовище.

— Здрасти — приветства ме бодро огромен мъж в черно кожено сако.

На голямата си колкото Статуята на свободата глава носеше обърната назад бейзболна шапка на „Доджърс“. Имаше вързана на опашка черна коса, сипаничава кожа и светлосиви очи. Когато се усмихнеше — или през повечето време — на брадичката му разцъфваше неуместна трапчинка. Дадох му горе-долу моите години. Аз съм прилично висок, обаче той трябва да бе над метър и деветдесет; тежеше към сто и петдесет кила, но изглеждаше стегнат.

— Как си, питам? — каза на руски.

— Разкарай се. — Започвах дори да говоря като тях.

— Всъщност се казвам Свердлов, Анатолий, Толя за приятели — каза мъжът, преминавайки на английски. Поклони ми се присмехулно. — И ще се разкарам, само ако дойдеш с мен. Опитвам се да се свържа с теб по телефона от цяла вечност. — Гласът беше образован, познат.

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах, но вече знаех — спомних си името.

Каза ми го Лили Хейнс. Свердлов, диджеят от „Флауърс шоу“. И руснакът на телефонния ми секретар, осъзнах, когато отново закрачих бързо към Кони айлънд и огромното виенско колело, лумнало сред влажните сенки.

Свердлов пое успоредно с мен.

— Следиш ме.

— Да. Не си вдигаш телефона. Искам да обсъдим някои неща. — Приличаше на мутра. Спокойно можеше да мине за щангист. Но като изключим случайните грешки, говореше елегантния английски, който се учи в езиковите училища в Москва.