— Бих желал да ви помогна — каза тихо и ми подаде визитка.
— Благодаря.
— Обадете ми се, инспекторе. Може и да ви бъда от полза — добави и изчезна зад една от необозначените врати.
Исках само да се прибера у дома, да се върна на работа. Исках жегата да се разкара и Лили Хейнс да отговори на обажданията ми.
На етажа под кабинета на Сони са съдебните зали, по стените има снимки на мъртви и живи президенти. Въздухът нямаше никакъв вкус. Все едно се бях върнал в Москва.
От колата се обадих в офиса на Лили Хейнс. Отговори ми дрезгавият й глас на телефонния секретар. Оставете съобщение. Не моето обаждане очакваше тя, за нея аз бях врагът. Нямаше смисъл да ходя до управлението. Отскачал бях — колегите подхвърляха „Здрасти, супер, че намина“. В гнусната жега бяха затънали до шия в убийства, а аз вече не бях един от тях.
Излъгах някакво момиче от „Флауърс шоу“ да ми даде името на охранителната фирма на програмата и домашния телефон на Лили. Стана прекалено лесно. После, напук на вътрешния си глас, обърнах и подкарах към Бруклин.
От двете страни на реката са старите бруклински докове, откъдето навремето са поели войските за Европа. Сега там чапли пристъпят на тънките си като клечки крака и ровят из боклука. Чаплите също са на доизживяване. „Свидетелите на Йехова“ изкупуват стари сгради и училища по цялото протежение на реката и ги префасонират в издателски къщи, фитнес зали, хотели. „Наблюдателна кула“, тръбят надписите, зад които промитите им мозъци поглъщат квартала в името на господ. Познавам едно момиче, художничка, преди живееше в Дъмбо. Имаше страхотен изглед.
Обичам реката.
Ако си израснал в забутан в сушата град като Москва, на петстотин мили от вода, заклещен във вътрешността на страната и заклето провинциален, архипелагът на Ню Йорк, крайбрежните мостове, реките, островчетата и блатата крият неустоим чар. Обичам да си представям града като голямо, оживено пристанище и стане ли ми кофти, ходя при реката, карам колело, сядам някъде или ловя риба. Купих си и лодка, която май така и ще изгние в бараката на тавана ми.
По Шор паркуей видях баща и син да ловят риба. Сгушили се бяха под един чадър. Бодна ме ревност. Прииска ми се да положа някъде глава и да заспя. Вместо това продължих напред. Може и да го дължах на Устинов. Може истината да е по-безобидна от това, което рисува въображението ни. Отбих на Кони айлънд авеню и подкарах към Брайтън бийч.
Малката Одеса, така му казват. Разположено успоредно на океана, Брайтън бийч авеню минава източно от Кони айлънд, под Ел, така че слънцето тук мистериозно се процежда през релсите на минаващите над улицата влакове. Кварталът е изцяло руски — закусвалня „Черно море“, хлебарница „Киев“, музикално училище „Шостакович“, автосервиз „Космос“. Банка „Анкор“ приветства клиентите си на руски. На Нова година хората се гърмят в кафене „Арбат“.
Десет мили от Уолстрийт, и все едно си пътувал с машина на времето: провинциална Русия се засича в трета глуха с Бруклин от двадесети век. Русия е едно стъпало нагоре, Бруклин — на последното надолу. Подухне ли вятър, надушваш океана, солта, понякога боклука.
Мина година, може и повече, откакто за последно бях в Брайтън бийч. Отбих се при братовчедката на майка ми, Женя. Женя ми се обади, когато пристигна в Америка и аз отидох да я видя в невзрачната й двуетажна къща, иззидана с хоросан и червени тухли, с евтина сива изолация. Отпред имаше ръждясал велосипед с три колела. Женя живееше там — а сигурно още живее, не й се обадих повече — с дъщерята и баща си; свързваха двата края, като даваха едната стая под наем.
Във всекидневната с плътно спуснати кафяви завеси ме сложиха да седна на единственото прилично кресло, с покрита с найлон сребриста дамаска. Пих чай, а дъщерята ми посвири на флейта. Беше хърбаво, анемично хлапе, което отказваше да научи английски. Старецът също не го говореше, насичаше музиката с гневни истории за службата си в Съветската армия, разказваше полу на руски, полу на идиш, който не разбирам.
Меланхолията на онази кафява стая в Бруклин сякаш ме провеси в облак апатия, наполовина между Русия и Америка; поразила бе вече всичко, без флейтата на детето. Изгубени в Бруклин, помислих. За миг ме обзе паника. Имах чувството, че съм се върнал в Москва. Доядох ябълковия си пай и изпих чая, разгледах снимки на хора, които не познах, дадох на хлапето малко пари и побягнах. Беше към края на зимата, по улицата се лутаха старци; стиснали в длан пирожки, за да се стоплят, зяпаха океана.
Читать дальше