Реджи Наделсън - Червената мъгла

Прозях се.

— Не ти ли харесва тук? — подкачи ме Толя. — Предпочиташ нещо по-стилно? — попита и аз му казах, че обикновено вися в един бар на Брум стрийт. Светски разговор и толкова.

Изгубих Свердлов в шума и се замислих за убиеца, за руснака, който покоси Генадий Устинов. Кой беше? Дали е тук, скрит в тълпата?

— Хайде — каза Толя и се присегна към купата твърдо сварени яйца на бара. — Искам да хапна нещо, докато гледаме grand finale. — Проправи си път към една малка празна маса и махна на сервитьор, който му донесе шашлик.

Групата подхвана кавър на „Обадих се да кажа, че те обичам“. На дансинга с танцова стъпка излязоха танцьори във военни униформи от царско време, всички с телефони в ръка и натъпкани в триката чорапи, за да изглеждат по-надарени. Хор в стил Вронски, предположих, когато по колоните забуча влак и на сцената бавно се появи момиче в наметало с качулка; представиха я като неповторимата Ана К.

Смях се до сълзи.

— Какво ли щеше да каже Толстой? — прошепнах, но Свердлов не ме чу.

Ана К., чието истинско име бе Олга Грос, започна номера си. Беше добра, наистина добра. В повечето стриптийз барове, дори скъпите като „Стрингфелоус“, момичетата се събличат толкова безцеремонно, сякаш са в тоалетната — свалят роклята, тикват гърди в лицето ти, разкършват задник и ето ти ги двадесет долара. Усмивка, времето е пари. Олга обаче не бързаше. Останах наистина впечатлен.

Първо свали наметалото, после дългите бели ръкавици една по една, шапката, воала. Събличаше се влудяващо бавно — шала, силно вталения жакет с милион копчета. После полата. Под нея имаше фуста, корсет. Една по една оголи гърди и бавно ги погали. Мъжете в публиката дишаха тежко. Аз дишах тежко. Олга имаше безлично, намусено лице, но тялото й беше убиец.

Когато остана гола, само по прашки, копринени чорапи и токчета, се уви в наметалото и се отправи към нас.

Толя се потеше. Беше спрял да яде. Момичето се наведе над него, перна с дългата си коса лицето му и прокара големите си гърди с настръхнали зърна по предницата на сакото, после съвсем леко през лицето му. Музиката се усили. Олга захвърли прашките. Пуснаха стробоскопни прожектори. Обезумяло, момичето се свлече на пода пред нас с широко разтворени крака и като че ли издърпа Толя върху си.

Върнаха светлините. Олга беше изчезнала. Толя изтри лице и довърши вечерята си. После каза:

— Да вървим.

Свердлов нахлу в гримьорните в дъното на клуба. Заварихме гола жена, седнала по турски на пода, да яде хамбургер, покрила гърдите си с хартиени кърпички. В стаята имаше още десетина жени, някои голи, други полуоблечени. Момичето с бургера ни изгледа безразлично и се върна към вечерята си.

Коридорът бе осветен от две голи крушки, миришеше на алкохол. Край вратата се мотаеха мъже.

От четвъртата врата се носеха пискливи гласове. Отвътре, без да затваря вратата, излезе мъж в сив копринен костюм.

Влязохме.

Олга Грос носеше черен сутиен и изтъркани дънки; сценичният й костюм лежеше захвърлен на пода.

Тя надигна поглед от дивана, на който седеше, видя Свердлов, метна се към него, обви ръце покрай врата му в почти смъртоносна хватка и се прилепи към тялото му като пиявица.

— О, Толя, нали ще ми помогнеш? — проплака на руски.

— Разбира се. Да. Но първо ти ще ни помогнеш.

Тя навлече пуловер, после опипом откри очилата си на обсипаната с гримове и фасове маса. Без костюма Олга Грос беше простовата жена.

— Разкажи на приятеля ми какво се случи на шоуто.

— Може ли на руски?

Кимнах.

Тя се поколеба.

— Олга, помниш ли какво ти обещах — подкани я Толя.

Тя кимна и зачеса лицето си; имаше лош херпес, по язвичките покрай устата й личеше засъхнала кръв.

— Видях убиеца на генерала. Преди шоуто.

— Къде? — Чудех се защо изобщо говори с мен.

— Казвам ти го, защото Устинов беше генерал, като баща ми — каза и отметна изтощената си коса от лицето.

Да бе, помислих, също като Джордж Патън и Шарл дьо Гол. Но си премълчах.

— Преди няколко седмици тук, в „Батуми“. Досажда ми цяла нощ, но изглеждаше беден. Със стари дънки — отбеляза с ехидна усмивка. — Две нощи преди телевизионното шоу дойде пак, с копринен костюм. „Версаче“!

— Много си наблюдателна — казах.

— Благодаря.

— Какъв цвят беше? Костюмът?

— Син. Или зелен. Не съм сигурна.

— Къде тук може да се намери такъв?

Тя погледна нервно към вратата.

— В две или три ателиета. Мога да ти дам имената утре.

— Защо да ти вярвам?