Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Гледа ли „Флауърс шоу“?

— Обикновено гледаме шоуто на Летърман. По-добро е. — Разсмя се от сърце.

Падаше си комик. Ченето му се разтресе като шоколадов пудинг.

— Ами детекторите за метал?

— Нямаме. Много били скъпи.

— Ще се напънеш ли малко, ако ти покажа снимки?

Той пак сви рамене. В пералнята беше горещо, миризмата на пране ме задушаваше.

Извадих снимки на Устинов и една на убиеца. Вече знаех, но исках още доказателства.

Той ги вдигна и извъртя към светлината. Посочи Устинов.

— Ей тоя го убиха. Тази тук не става. От видеолента ли я свали?

— Голям режисьор се извъди.

— Какво искаш да ти кажа? Виждам куп хора. Може и този да съм видял. Не помня.

— Окей. Ако чуеш нещо, каквото и да е, ми се обади. Става ли? — Оставих му визитка с домашния си телефон. — Окей?

— Окей, окей. Може и да чуя нещо. Имам приятел, който работи в Брайтън бийч. Харесва му кухнята.

От Бевърли роуд напуснах града и подкарах покрай големите къщи със зелени морави и сенки, под които хората пиеха леден чай, после обърнах към Оушън паркуей. В квартала цареше циганско лято, жени с дълги поли и перуки, повечето бременни, клюкарстваха под дърветата, мъже в черно бързаха към пригодените за синагоги сгради. Все едно попаднах в друг век. За момент ми се прищя да се оставя на течението, да паркирам колата, да седна на стъпалата и позяпам жените и децата, да пуша с мъжете и да разказвам вицове, да разчитам в числата и кодовете на Кабалата значението на живота, да се потопя в един смислен свят.

Вместо това отидох да видя Женя. Братовчедката ми не остана изненадана, нищо че не й се бях обаждал повече от година. Когато отвори вратата, видях пред себе си жена, отдавна загърбила изненадите.

— Здравей, Артьом. Ей сега ще изляза.

Виждах зад нея стареца, баща й.

— Има ли нещо?

— Ще се поразходим — каза тя.

— Той не ме харесва, защото съм полицай ли?

Тя кимна. Тук никой не обича ченгетата.

Поехме по улицата и аз намекнах на Женя, че си търся нова работа. Отведох я в един магазин за играчки и я оставих да избере нещо за детето, мисля, булка Барби. Дъртият не ме харесваше, но Женя щеше да му предаде думите ми, а той щеше да седне на тротоара с другите старци. Тук всички се познават, слухът, че бивше ченге си търси добре платена работа, ще се предаде от уста на уста.

— Обаждай се. — Пъхнах малко пари в джоба й.

Оставих я пред магазина за играчки и тръгнах към океана. В края на Кони айлънд, недалеч от влакчето, се беше събрала малка тълпа. В далечината видях полицейски коли и сини полицейски ограждения. Бавно си проправих път. Обувките ми се напълниха с пясък. Стресна ме ято чайки, които внезапно се появиха със свистящи като изстрели крила. Привлечена от миризмата на горяща плът, една от тях се снижи над грила, изваден от някаква жена на плажа, и отмъкна хамбургер.

По периферията на тълпата засякох Рой Питъс.

— Инспекторе.

— Какво е станало?

— Копелета. — Беше ядосан. — Отрязали пръстите й и ги оставили в буркан. Отървали се от отпечатъците.

— Коя е жертвата? — попитах, нищо че знаех. Вече знаех.

— Открихме тялото под дъските. В торба за боклук. Искали са да я открием. Това е послание.

— Искам да я видя.

Питъс се огледа.

— Ела.

На неколкостотин метра от нас тъкмо товареха трупа в микробус.

— Дайте му да погледне — каза Питъс на натоварения със случая инспектор.

— Става, Рой. Както кажеш.

Питъс дръпна ципа на чувала.

— Познаваш ли я?

— Видях я за пръв път снощи — казах.

Питъс поклати глава.

Някой трябва да е разбрал, че ще се разприказва пред Толя Свердлов, и я е убил. Олга със зашеметяващите гърди и черния сутиен се е изплашила, защото я притиснах. Разказах на Рой Питъс за Свердлов, исках от него ответна услуга.

— Ще направиш ли нещо за мен? — попитах. — Преди Сони Липърт да надуши за убийството?

Той зачака.

— Максин Краб. Дай й да хвърли едно око на буркана с пръстите.

— Ще значи да превиша правата си — каза, после се вторачи в пясъка. — Окей. И аз като теб искам да знам. Надявам се копелето да изгние в ада. И се моля вече да е била мъртва, когато са й отрязали пръстите.

Около четиридесет и осем часа след като откриха пръстите на Олга, бях извън играта. Пипнах грип, костите ме боляха толкова, че едва се движех. Замъкнах се някак на срещите, които си бях уредил в руското консулство, с надеждата, че ще открия нещо за Генадий, но наистина не бях във форма.

Във вторник вече се чувствах по-добре. Първото нещо, което направих, бе да отида пак при зъболекаря и да го оставя най-после да натъпче пръсти в устата ми и веднъж завинаги да оправи положението със зъбите. Лежах в стола, слушах как доктор Пелтън Крейн ме забавлява с истории от последната си ски ваканция в Таос и си мислех, че животът определено не спира, само защото в Брайтън бийч и по други места умират хора. Хващаш грип. Зъболекарят ти тръсва тлъста сметка. Жените побесняват, ако се държиш гадно с тях. Приятелите се ядосват, ако забравиш рождения ден на хлапето им. Продължаваш да усещаш глад, умора, мерак за секс.