Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Мамка му — изпсува тя. — Хич ги няма откъм охрана. — Сви рамене, но ми се стори разтревожена. — Харесах Устинов. Сложих го да седне до мен. После някой го уби. Чувствам се виновна, разбираш ли? Наистина ми е гадно. А и се случи навръх рождения ми ден.

— Съжалявам.

— Е, какво повече може да иска една жена за четиридесет и петия си рожден ден от мъртъв съветски генерал в скута, мамка му?

За цялото това време така и не свикнах интелигентни, гледащи те в очите нюйоркчанки да псуват като каруцари. Не че и моята уста не е като септична яма.

— Това вече го минахме, нали така? Обсъдихме го онази нощ. — Свали очилата, потърка основата на носа си и за минута лицето й изглеждаше на действителната си средна възраст.

— Ами Теди?

— Теди е професионалист. Захапа далаверата преди доста други. Има връзки. Не говорим за голи астролози или обществено достъпни канали, нали разбираш? Теди е култ за хора, които си купуват книги на Салман Рушди и най-вероятно не ги четат. Гледат шоуто му, защото така се чувстват умни. Има хиляди токшоута, но Теди говори добре и си пада по мръсните номера.

— Онази нощ е бил извън града.

— Виж, радвах се, че ми повери шоуто. Добра реклама е. Сега обаче е бесен, задето го изтърва.

— Мислиш ли, че Теди Флауърс има нещо общо с убийството?

— Честно?

— Честно.

— Ще ми се да е така. Но не вярвам. Би го направил при възможност, но не е толкова тъп.

— Разкажи ми за Гавин Крауи.

— Срещала съм го веднъж, инспекторе. Така ли следва да ти казвам?

— По-скоро Арти — казах и добавих: — Да си ходила с него в нощен клуб в Брайтън бийч?

Изгледа ме странно.

— Разбира се, че не.

Телефонът иззвъня, тя вдигна.

— Казах ти, Фил, заета съм. — Закри мембраната с длан и ме погледна. — Нека продължим това друг път, става ли? След шоуто утре?

— Защо не тази вечер.

— Добре, Арти. Мини да пийнем по нещо.

На излизане от кабинета й заварих Теди Флауърс в коридора. Сграбчи рамото ми.

— Още ли си тук?

— Тръгвам си. Я ми кажи нещо.

— Какво?

— Кой е Фил?

— Фил? — Той погледна към вратата на Лили. — Фил Фрай, както вече ти казах, е издателят на Устинов. И по една случайност — гнусно се засмя — чука Лили Хейнс.

За да убия времето преди срещата с Лили Хейнс, се помотах при семейство Тай. Изядох донесената ми от Дороти Тай чиния миди с черен боб и през прозореца на ресторанта позяпах как чернокожа жена със ситно сплетена коса и забрадка продава от количка съдинки за ароматерапия, отвари и мазила. Около нея кръжеше момичето с ролерите, което всеки ден кара на улицата. Виждах собственика на кафето отсреща, Джордж, да яде лимонов пай.

Здрачът беше безцветен. Влажността се покачваше, есента закъсняваше, небето бе надвиснало над града. Лили Хейнс не ми каза, че познава Фрай, издателя на книгата на Устинов. Водеше „Теди Флауърс шоу“, на което бе убит Устинов. А шоуто и издателската къща бяха собственост на едни и същи хора.

Поиграх малко табла с господин Тай. Остави ме да спечеля. Рики подсказваше, не че ми помогна особено.

Телефонът иззвъня, господин Тай вдигна и ми подаде слушалката.

Беше Сони Липърт.

— На какво дължа тази чест, Сони?

— Спести ми сарказма, мой човек. По-добре веднага се изстреляй към Бруклин.

— Имам работа.

— Някой е пребил братовчедка ти. Лицето й прилича на „Текила сънрайз“. Китката й е счупена. Старецът пък скочи на оръжие, твърди, че ще убие някой и най-малкото ще съди полицията, защото 911 се забавили. Момичето е в кататония. Квартирантът им е изчезнал.

Отидох в Бруклин, но докато пристигна, старецът, бащата на Женя, се беше паркирал с приятелчетата си пред стаята й в болницата на Кони айлънд.

— Махай се — изписка на руски. — Махай се оттук. Не искаме да си имаме работа с полицията.

Почувствах се като боксова круша. От един обществен телефон се обадих на Лили. Някаква жена ми каза, че се е прибрала у дома си. Каза да намина по-късно, а си беше тръгнала. Бях бесен и мислех да й го кажа.

Набрах домашния й телефон, като очаквах да вдигне секретарят.

— Можеш ли да наминеш насам? — Лили говореше много тихо. — Моля те, май имам нужда от помощ — добави и докато ми диктуваше адреса, долових нещо повече от загатнат страх. Каза да отида и аз подкарах като луд.

Във фоайето в сградата на Лили на 10-а улица имаше солидна охрана — тип от частна фирма, бивше ченге. Зачудих се защо. Показах му значката си и се качих.

Тя отвори вратата по стар хавлиен халат и гуменки. Червената й коса беше сплетена на плитки. Изглеждаше млада, изплашена и доволна да ме види. Което ме изненада.