Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Напсува ме на руски. — Бяхме в „Брадли“. Лили искаше да се махне от апартамента си, затова излязохме да хапнем нещо. Аз поръчах бира, тя — червено вино.

— Говориш руски? — изгледах я.

— Колкото помня от училище — каза тя. — Гладна съм.

— Странно как човек продължава да изпитва глад след подобно нещо.

— И аз си го помислих.

В „Брадли“ беше тъмно, прохладно и почти празно, с изключение на няколкото окъснели пияници на бара.

— Честно казано, страх ме е. Някой знае къде живея. В кой ресторант си поръчвам храна. Този някой е отмъстителен и преследва мен. Дали е знаел? Или се е навъртал и е чакал сгоден случай? Дали го е планирал? Живея в този квартал почти откакто се помня. Тук израснах. После заминах, но когато родителите ми починаха, се върнах. Познавам всяка плочка по улиците. Преди предизвиквах съдбата, като стъпвах по фугите.

— Кога беше това?

— Бях на шест.

— Къде е ножът?

— Сигурно си го е прибрал. — Лили довърши виното си. — Виж, благодаря ти, че дойде.

— А аз — за поканата.

— Това свалка ли е?

— По-добре да се изясним веднъж завинаги — имам нужда от помощта ти, за да открия убиеца на Генадий Устинов и да разбера защо го е направил. Но има и нещо друго, което е крайно време да ти кажа. — Потях се като пубертет.

— Давай.

— Вече не съм точно полицай. Бях полицай. Полицай, не мозъчен хирург. Ако можех да стана мозъчен хирург, най-вероятно нямаше да стана ченге, окей? Което не значи, че съм неандерталец, прасе и фашист.

— Е, и?

— Искам да те поканя на вечеря.

— Това евфемизъм ли е?

— Ако по ти харесва. Повече няма да го споменавам. Може просто да се срещнем и говорим за убийството и прочие на публични места. А ако решиш, че искаш да вечеряш с мен — както и да го тълкуваш — ще ми кажеш.

— Много добре формулирано.

— Благодаря. Още ли си гладна?

— Това покана ли е?

— Не, може да си платиш.

Лили поръча чийзбургер с бекон и пържени картофи; последвах примера й.

Бургерите пристигнаха. Тя отхапа голяма хапка, по брадичката и по тениската й покапа сос. Засмя се, аз също.

— Познаваш ли издателя на Устинов? — попитах.

— Познавам Филип Фрай.

— Но не ми го каза.

— Лично е.

Изведнъж се сетих нещо.

— Той англичанин ли е?

— Да — каза тя, а аз разбрах, че все пак съм бил прав.

Олга я е видяла в „Батуми“ с Филип Фрай, не с Гавин Крауи. Само че доникъде нямаше да стигна, ако не си меря приказките.

— Съжалявам, не ми влиза в работата.

— Аз измислих това за шоуто — каза тя. — Беше по моята тема.

— Живяла си в Русия?

— За кратко. Исках да видя какво е с очите си.

— Да видиш?

— По какво толкова се превъзнасяха родителите ми — каза тя малко горчиво. — Наистина вярваха, знаеш ли. Не точно в Сталин, но вярваха в комунизма и Пит Сийгър. В крайна сметка, когато Горби дойде на власт, отидох в Москва, като всички. Беше суперматериал.

Говореше бавно, без да се притеснява. Беше приветлива жена. Нямаше скрити мисли, не се мусеше, не правеше намеци. Потърка очи с юмруче като дете.

Трио, което не бях чувал, засвири „Дезафинадо“.

— Стан Гец го прави по-добре.

— Да — казах. — Обичаш ли Гец?

— Няма по-добър от него — каза тя и аз окончателно лапнах. — Родителите ми бяха от старите комунисти и до последно съхраниха вярата си. Праведни пилигрими от Нова Англия. Приютяваха всички — пътуващи събратя по идея, хипита, черни пантери. Господи, как копнеех поне за една вечеря насаме с родителите си. Вложиха цялата си енергия в това, всичко. Мисля, че майчинството направо изкара ангелите на майка ми.

— Откъде знаеш?

— След като умря, открих в нещата й писмо. От баба ми, нейната майка. Според мен следва да прибереш малката Лили, пишеше. Тогава трябва да съм била почти на година, затова предположих, че ме е зарязала.

— Добре си се оправила обаче.

— Да, даже зарязах позите на добро момиченце, за да им привлека вниманието. — Беше се зачервила от виното. Подпря се на лакти на масата и се приведе напред. — Добре ми дойде, станах по-силна. Сега не ме е страх почти от нищо.

— Освен от чувствата ти?

— Право в десетката. — Премести тежестта си. — Не знам защо ти разказвам всичко това. Може би те харесвам.

— Надявам се.

— Трябва да ти кажа още нещо. — Наведе се по-близо.

Надявах се да ми каже, че е лудо влюбена в мен.

Усещах дъха й.

— Наистина обичам Тони Бенет. Може би дори повече от Синатра. Твой ред е — добави и махна на келнера за още вино.