Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Какво искаш да знаеш?

— Има ли много за разказване?

Разказах й повечето от нещата, които бях изкопал. Не ми отне много време.

— Мислиш, че е по поръчка на мафията?

— Това е очевидният отговор, но защо? Какво е знаел Устинов, което да не е известно на всички останали апаратчици на КГБ?

Тя ме изгледа.

— За теб е важно.

— Да.

— Страшен случай.

— По-скоро е лично.

— Разкажи ми. — Отпи от виното, изтри уста с опакото на ръката си, наведе се и сложи длан върху моята. Погъделичка ме.

Отпих, поех си дълбоко дъх и погледнах в светлите сиво-сини очи. Знаех, че у нея има нещо, до което никога няма да достигна, но ако успеех да я изненадам, може би щях и да я прелъстя. Не бях говорил за Генадий с никого, освен малко с Рики.

— Разкажи ми — повтори тя.

Разказах й за Генадий и баща ми. Нейното беше талант — слушаше, обгърнала лице в длани, сякаш й разказвах най-интересното нещо на света.

Облегнах се назад и я погледнах.

— Наричах го чичо Генадий. Обожавах го. Генадий се връщаше от Америка като кинозвезда, с приказни подаръци, истории, плочи и новини от една друга планета. Все едно беше ходил на Луната. — Отпих. — Господи, колко исках да съм американец. Не интелектуалец. Истински американец. — Имах чувството, че мога да й разкажа всичко. — Майка ми казваше, че съм роден за американец. Защото винаги бях в добро настроение. Това беше семейната ни шега.

Лили наля вино в чашата ми.

— После Генадий изчезна. Може би ни предаде, кой знае. Баща ми изгуби работата си. Известно време живеехме в мизерия. Аз почнах да трупам омраза. Не знам дали ме разбираш. Дори когато дойдох тук. Мразех всичко руско. Мрънкането, идеологията, суеверията. Мразя мусенето, инерцията. А, и борша.

— И затова се прекрои в нюйоркско ченге.

— Ами да. Нали това е Ню Йорк — всеки си избира роля, а не можех да свиря на саксофон. Генадий искаше да се срещнем, аз отказвах. После си помислих, какво толкова, и се съгласих. Бях престанал да тая гняв. Да съм руснак. Бях съвсем друг човек. Исках да го видя. Отидох в болницата и какво видях — един закачен на системи мъртвец.

— Наистина съжалявам.

— И аз.

— Как е истинското ти име?

— Артьом Осталски. Открай време ми викат Арти. Приех фамилията на майка си.

— Значи Артьом Осталски стана Арти Коен. — Избърса уста със салфетка. За толкова едра, приказлива жена имаше свенлива усмивка. — Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Ще ми кажеш ли, когато откриеш нещо по случая? Материалът е страхотен. Искам да го пипна първа.

Определено знаеше как да те накара да й заиграеш по свирката, си помислих кисело, но казах:

— Разбира се. А става ли ти да ми изнамериш непубликуваните страници от книгата на Устинов?

— Знаеш за това?

— Да.

— Туше — каза. — Договорихме се. — Протегна ръка.

Поех я и я задържах; беше топла.

— Това не е всичко, нали? — попита тя.

Вече бях леко пиян.

— Да. Разследването — имам предчувствие, че ще завърши в Москва. Знам го. Усещам го. А няма да се върна там никога. Никога.

Лили се наведе напред и ме прегърна.

— Няма нужда да се връщаш — каза, — окей?

— Предполагаше се аз да те успокоявам.

— Не е ли все същото?

Пианистът ни погледна, ухили се и подхвана „Някой ме гледа от небето“.

— Тоя ме хареса — засмя се Лили.

— Аз също.

— Мислех, че съм вече прекалено стара за тия неща.

— Не си.

— Ще ме изпратиш ли до вкъщи? — попита, топлата й длан лежеше на врата ми. Тя се наведе и ме целуна, дълга целувка.

— Това евфемизъм ли е?

— Да — каза и пак ме целуна.

Когато си тръгнах от апартамента на Лили на следващата сутрин, се чувствах добре за пръв път от седмица насам. Беше страхотен ден, появилият се хладен морски бриз издуха влагата. Оставих колата и се поразходих. Пушех и си подсвирквах.

На „Бродуей“ спрях в „Дийн & Де Лука“. Беше в списъка на Максин, ходил бях и преди, но реших да се отбия пак.

Разпитах продавачите и най-после попаднах на един, който помнеше купувача на скъпия нож. Ножът за обезкостяване за над сто долара. Не бях разговарял точно с този мъж, цяла седмица бил на почивка.

— Славянин според мен — каза вежливо.

Беше нисък и спретнат, с дебелите компетентни ръце на готвач и набито за подробности око. Точно подробностите, рутината, разбиват прикритието на престъпника.

— Помня го, защото дойде в деня, в който заминавах на почивка. И беше рано. Дойдох да направя инвентар на готварските книги. Той влезе малко след като отворихме. Магазинът беше празен и веднага го забелязах. Вървеше като болен. Помислих си, че трябва да е бил много красив като момче.