Реджи Наделсън - Червената мъгла

Едната саксия ме удари по главата. През прозореца мярнах момичето с ролери, което понякога засичам пред апартамента си. Правеше осморки под една улична лампа.

— Как така ти се довери?

— Почувствах се виновен след убийството на Олга. Аз я предадох. Исках убиеца й. Потърсих го.

— Той ли оправи Олга?

— Да. Чувствах се виновен. Разговарях с хора от Брайтън бийч, с мафиоти, с ченгета. Клюкарствах със старците, ония, дето вечно имат трохи в брадите. Там го видях. Цъфна ей така. Накарах го да си поговорим по руски.

— Как така ти се довери?

— Накарах го да повярва, че съм му приятел. — Изсмя се горчиво. — Както казваха в КГБ, накарах го да открие местенце за мен в сърцето си.

— Минал преспокойно през Имиграционните — каза Толя. — Разказа ми, че станало като на магия.

— Магия?

— Да де, магия, стига повтаря — каза Толя, аз най-после млъкнах и той ми разказа всичко, което бе научил от мъжа, представящ се за Лев Иванов.

Това било името на документите му, грижливо подправени; похвалил се на Толя, че сам оправил снимката си. Имал истинска покана от някакъв братовчед в Бъфало — още беше задължително за руснаци, но не и болка за умиране, ако се ръснеш малко. Американците си падат по добре облечени бели европейци като него, с вдъхващи респект кожени обувки и карирани спортни сака.

Когато прибрал багажа си от лентата на летището, Лев вече бил убеден, че прилича на новоизлюпен богаташ. Наредил се зад някаква жена с огромно кожено палто. Митничарят я държал двадесет минути, после дошъл ред на Лев.

— Разказал ти е всичко това?

— Да. Каза, че си носел Агата Кристи за четене. Имал два куфара, добра имитация на „Самсонит“. Представил се за шеф на полско-руска фирма. Дори ми изигра как сложил куфарите на масата в митницата. Инспекторът бил дебел, с шкембе, държал се учтиво. „Хубави куфари — му казал. — Харесвам самитата.“

Свердлов се бе вживял, роден актьор, играеше всички роли. Не го прекъснах, не знам защо.

— Митничарят наднича в големия куфар и проформа разръшква бельото на Лев. Посочва към по-малкия куфар и сака, но не ги отваря. Хвърля един поглед на документите на Лев. „Мостри?“ — пита, Лев кима. Във визата му пише, че е бизнесмен от Москва, надява се да установи контакт с американски партньори. В куфарите носи мострите. Инспекторът го пуска да мине, усмихва се. „Наистина ли сте Лев? И баща ми се казва така.“ После добавя на полски с бруклински акцент: „Добре дошли в Америка, Лев“.

Устата ми беше пресъхнала.

— И ядрените мостри през цялото време са били в куфарите?

Толя кимна.

— Призна всичко на втората ни среща. Пийнахме, после той изплю камъчето. Каза, че решил да ми се довери, защото съм истински руснак, не гаден чифутин, с извинение, като другите в Брайтън бийч.

— Давай нататък.

— Тръгва, значи, от летището и стига до Брайтън бийч.

— Кога е било това?

— Преди няколко седмици, може и повече. Покрива се, свързва се с някакъв мъж, приличал на Джон Ленън — със същите кръгли очила — който му дава пари за харчене. Ще има и още, казал мъжът. Ще уредим нещата. Нашият Лев си поръчва нов костюм, наема стая. Чувства се самотен, после вижда плакат на Олга пред „Батуми“ и отива да й се обади. Открил я да разговаря с някакво ченге.

— Знае, че съм бил в „Батуми“? Видял ме е?

— Възможно е. Възможно е да ме използва, за да се добере до теб. Не знам.

— Исусе!

— С нетърпение очаква парите. Седи на алеята към океана и пише картички на баща си. Едната беше със Статуята на свободата. Нашият си пада по черния хумор. Парите щял да даде на баща си, който изгубил крак в Афганистанската война. Така ми каза: „Семейството ми три поколения вярваше, а сега вече няма нищо, само американски боклуци, гадни западняци, които ни гледат отвисоко, и предатели като Елцин, които им се мазнят“. Трябваше да внимавам. Нашият човек непрекъснато сменя квартирите. След убийството на Олга държеше стая в Брайтън бийч. Каза, че го издразнили, някакво момиче по цял ден свирело тъжна музика.

— Каква по-точно? — питах, нищо че вече знаех.

— На флейта.

Стомахът ми се преобърна.

— Идеята била да е първият, внесъл такива мостри в Америка. Прочел за отровния газ в Токио миналата зима и надушил пазарната ниша. Щом отровният газ върви в Токио, защо да не пробута малко плутоний в Ню Йорк? Няма друга политика, освен омразата. Прави го за пари.

— Кой е купувачът?

— Мафията в Брайтън бийч, предполагам. Интересували се и хора от Ню Йорк. Когато пристигнал, Лев се срещнал с мутрите. После връзката замръзнала. Оказал се в капан, отлюспен.