Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Как?

— Уби генерал Устинов.

Отделните части на загадката бяха пръснати пред мен като пъзел, който не можех да подредя — ножът, разговорът на Рой Питъс с митничаря поляк, намеците му за ядрени оръжия, плахите предупреждения на Максин, руснакът, тръгнал по петите ми може би от самото начало, който после се лепна и на Лили. А сега и това.

— Наистина ли мислиш, че той е убил Устинов? — попитах Толя.

— Да. Не е било основната му цел, но така те включи в играта.

— Лили също.

— Какво?

— Нищо.

Свердлов подхвърли пари на масата и каза:

— Да се поразходим.

— Къде е той? — стиснах гърлото на Свердлов, но той ме отръска като муха. — Къде, по дяволите, е той?

— В Брайтън бийч, чака да му намеря парите.

— Ще дойда с теб.

— Ако го направиш, никога няма да пипнем мострите.

Тръгнахме мълчаливо по Бродуей.

Нещо премълчаваше.

— Как така ти се довери? — попитах пак.

Свердлов се спря на една още отворена биташка сергия.

— Иска да продаде мострите. Обещах му парите. Накарах го да ми повярва. Нашият Лев е свикнал да вярва. А и няма на кой друг да се довери.

— Откъде си сигурен, че ще достави стоката?

— Парите му трябват.

Той обиграно лавираше сред страдащите от безсъние среднощни клиенти на сергиите по Бродуей. Вдигна една матрьошка и развеселен я огледа отблизо. Руските кукли се бяха превърнали в основен асортимент на битаците след имитациите на „Ролекс“, чантите „Вюитон“-менте и тениските с Джими Хендрикс. Хвърлих поглед към сомнамбулите. Дремеха, пушеха. Лев може и да бе тук. Можеше да е навсякъде.

Копелето се доверяваше на Толя Свердлов по същата причина, по която щях да му се доверя и аз: нямах друг избор. Толя беше роден манипулатор. Пазареше се, изнудваше, бърникаше по сергиите; лицето му бе огромно, като брашнена крива месечина.

На една сергия видях два интересни албума джаз, но дисковете бяха надраскани. Толя се уви в коженото си сако и пробва нигерийска шапка. Собственикът на сергията дрънкаше нещо, усмихваше се, предлагаше отстъпка. Навремето си Толя спокойно е можел да стане някой от хората на Устинов.

— Помниш ли как четяхме „1984“? — подхвърли през рамо. — Това си остава най-готиното ми преживяване, като изключим може би „Бийтълс“ и първото чукане. Беше издание на „Пенгуин“, с корица в бяло и оранжево. Даде ми я едно момче от нашия клас в смрадливия кенеф в училище. Знаех, че е провокация — тогава пращаха в затвора за Оруел. Съученикът ми, казваше се Патрис, на Патрис Лумумба, я извади от колана на панталоните си. „Искаш ли я, Тол?“ Все едно ми пробутваше мръсно списание. Прочетох я. На другия ден знаех, че всичко е измама.

— Аз изобщо не съм се съмнявал. Рисувах мустаци на Ленин в учебниците. Слушах „Гласът на Америка“ на къси вълни.

— „Джаз с Уилис Коновър“ — с носталгия се усмихна Толя.

— Виж, не че не обичам да си спомням за лошото старо време, но би ли ми казал защо не го предаде в полицията този твой Лев?

— Защото ми показа само част от мострите. Защото трябва да докопаме куфарчето, а имам нужда от пари, за да го направя. Защото — каза Толя, докато оглеждаше един стар „Никон“ — съм прост руски турист. Кой ще ми повярва? — Остави апарата, плати шапката и пое към улицата.

Беше излязъл леденостуден бриз.

— Какво изобщо представлява червеният живак?

Свердлов спря под една улична лампа.

— Най-мръсното нещо, произведено някога. По-гадно от плутония. По-смъртоносно, по-тежко. Няколко унции са достатъчни за атомна бомба, която да изличи милионен град.

— Глупости.

— Мислиш ме за откачил руснак ли? За прекалил с научната фантастика? За тъпанар? Я си спомни за бомбите в Оклахома сити. Мислиш, че дребните копелета като Лев, които пътуват с куфарчета, са пълен майтап, нали? Ще повярваш само ако става дума за огромна бойна глава, вързана с компютър, с хиляда тона обков. Така вече става, а? Бум! — Крещеше и половината хора по улицата се извърнаха. — Бум! — Сграбчи ме за ръкава. — Толкова отдавна не си бил в Русия, че не вярваш в хората, които произвеждат тези неща. В облаците ли живя през цялото това време, господин Американски полицай?

Все едно слушах Сони Липърт.

— Това е само началото. Остави го да се измъкне и ще има още, още много. Какво си мислиш, че няма да стане ли? Мислиш ли, че учен, чиито деца гладуват в някоя затънтена дупка в Кавказ, няма да продаде плутоний на скрап за жълти стотинки? Ела с мен в Москва и ще ти отворя очите.

— За нищо на света, мамка ти — казах.