Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Ето затова трилърите от Студената война се харчат толкова, защото руснаците вярват на всичко.

— Имай ми доверие. Завършил съм физика, ако си забравил. Червен живак има. Арти?

— Да?

— Ако твоят поляк е убил Устинов погрешка, то в кого тогава се е целил?

Сякаш всичко това не ми стигаше, ами и лекарят каза, че резултатите от теста ще се забавят. Понеделник, обеща. Лили Хейнс пак не вдигаше телефона. Потърсих я в апартамента й на 10-а улица. Хосе, портиерът, ми каза, че е излязла. Той обаче ме помнеше от онази нощ и това, плюс петдесет долара го убедиха да ми подшушне, че според него Лили е във фитнеса на няколко пресечки на изток; видял я да излиза със спортен сак.

В стая с облицовани с огледала стени двайсетина жени с впити по тялото екипи се боксираха с въздуха в ритъм с лавината команди; типът, който ги издаваше, нямаше бог знае колко повече мускули от мен. Интересно, с какво ли го компенсираше?

Лили ме видя, отдели се от редицата и се затича през помещението.

— Не мислех, че си от феновете на здравословния живот — казах.

Червената й коса беше вързана на тила с жълто шалче, по високото чело се стичаха капчици пот. За разлика от другите жени носеше раздърпани шорти, нямаше грим. Под очите й видях тъмни кръгове. Изглеждаше на действителната си възраст. Така ми харесваше повече — стори ми се уязвима.

Отведе ме в ъгъла, при маса с пластмасова кана със зеленикав сок.

— Беше грешка — каза изморено. — Съжалявам. Не мислех да ти се нахвърлям така.

— Няма нищо — казах и застанах между нея и стаята, жените, огледалата, инструктора. Пресякох изгледа й към тях, после хвърлих поглед през рамо. — Кой е този?

— Кикбокс.

— Така ли се казва?

— Не, името му е Джейми. Инструктор е по кикбокс. Това е последният писък на модата — каза и най-после се усмихна. — Аз съм скарана със спорта. Един колега ми плати курса, нещо като подарък. Идиотска компенсация за гнева на Теди. Иска да ме наеме, при цялото това внимание. Не съм в добър период. Опитвам да откажа цигарите и май прекалявам с приказките.

Знаех, че трябва да й кажа за кръвта, но не събрах кураж.

— Не ме зарязвай — казах глупаво.

— Беше за една нощ. Точка. Една нощ. Дори не знам кой си и не искам да знам. Полицаите познавам само покрай Мел Гибсън, а ми е писнало от политика. Просто искам да се махна от целия този проклет кошмар. Разпитах Фил за липсващите страници от книгата на Устинов.

— Не съм Мел Гибсън и няма нужда да ме подкупваш.

— Мисля, че страниците са в сейфа на Фил в банката. Не знам какво точно е съкратил, но трябва да е нещо важно. Виж, мисля да замина за известно време.

— Къде?

— На едно място.

— Не са ти досаждали пак, нали? — попитах.

— Не съм много сигурна. Пак се обаждаха. Пред апартамента ми дреме някаква кола. Не знам.

— Ще те отведа където кажеш. Ела с мен.

— Точно от теб искам да се махна. — Избърса потта от очите си.

Зад гърба ни Кикбокс се възхищаваше на отражението си в огледалата.

— Нищо не схващаш, нали? Ти си замесен в това. Не съм пъзла, но копелето знае къде живея, а не искам да се събудя като онова момиче, с пръсти в буркан. — Вдигна ръце отчаяно и тежко се отпусна на един стол. Коленичих до нея, тя постави длан на рамото ми, сякаш за опора. — Изплашена съм, Арти. Хората мислят, че зад всяка загадка е скрит отговор, като в книгите. Свързваш точките и се появява картинка. Но понякога нещата просто се случват. Понякога картинка няма, хората умират без всякаква логика.

Лили Хейнс беше наистина умна жена; точно това харесвах у нея, плюс мъжкото й чувство за хумор, любопитството, самообладанието, естественото държание. Е, и краката.

Ударих го на молба.

— Каза, че е страхотен материал. Мога да ти помогна да го получиш.

— Не ме изнудвай. Последния път, когато тръгнах така след един материал, се озовах в източноберлински затвор. Никак не беше приятно.

— Фрай знае ли за нас?

— Вероятно.

— Заради Фрай ли е? Заминаваш с него?

— Не точно — каза, тежко се надигна от стола и погледна към движещите се пред огледалата фигури.

— Може ли да те питам нещо? — казах.

— Давай.

— Той е женен, нали?

— Проверил си?

— Поразпитах. Какво намираш в него?

— Преди го намирах за забавен. Има връзки. Познава всички, чете всичко. Както веднъж каза един мой приятел австралиец, мислех го за моя „Уондърбра“, мислех, че с него ще изглеждам по-голяма. Не се получи.

— Има и нещо друго.

— Да. Той малко ме плаши.

— С какво?