Реджи Наделсън - Червената мъгла

Кимна едва.

— Напоследък да е имало оферти, Джак? Ще съм ти благодарен за малко помощ. Един вид услуга. — Трябва да звучах като тъпо ченге в долнопробен филм.

Номерът обаче мина, или поне Зайцев се усмихваше.

— Ще ти се обадя. Радвам се, че си вече част от нас — добави без ирония.

Поне аз не открих такава.

Предложи да ме откара у дома и когато казах, че ще взема метрото, се засмя.

— Човек от народа?

— Естествено. Обичам народа.

— Да се чуем ли пак? — продължаваше да се държи дружелюбно.

— Разбира се — казах. — Търся нещо, за което определено ще се разчуе.

Задната врата на къщата се отвори и навън излезе старецът с едно от рунтавите кучета на каишка. Слаб мъж в костюм притича да го подхване и когато се обърна, видях, че е счетоводителят с кръглите очила.

Тръгнах пеш, имах нужда от въздух. Покрай сюрреалистичния следобед за малко забравих теста за СПИН. А и какво можех да направя, освен да чакам?

Елем Зайцев знаеше за Лев. Толя беше прав: Лев е занесъл мострите на Зайцев, после нещата се размирисаха и Зайцев го е отрязал. На половината път към Брайтън бийч се обадих на Женя; дъщеря й каза, че е на фризьор. Открих я в козметичен салон „Чарминг лейди“. Поколебах се на вратата — виждах Женя под металния шлем, живнала беше, независимо от насиненото си лице, в компанията на другите жени, сплетничещи на родния й език. Острият, наситен аромат на лосионите и шампоаните се омесваше с развълнуваните гласове.

— Американците правят само боклуци — казваше една от жените. — Казвам ти, купи си „Сони“. — Приятелката й изръмжа нещо на руски.

Женя надигна поглед и ме видя.

Седнах на стола до нейния.

— Запознах се със Зайцев — казах. — И с двамата.

Тя ми изсъска да понижа тон.

— Знам, естествено.

— Мислиш ли, че ще мога да завъртя бизнес с тях?

Женя се скри под сешоара си, в скута й лежеше руско женско списание.

— Кажи ми какво става с момичето — попитах.

— Господин Зайцев предложи да плаща за уроците й по флейта.

Звънчета запяха „Московски вечери“ и вратата се отвори. Женя и другите жени надигнаха глави. Униформено ченге свали фуражка и опита да се усмихне. Никой не му отвърна — тук полицаите са предвестник само на лоши вести.

— Разкажи ми за наемателя си. За поляка.

Тя поклати глава.

— Моля те.

— Не го помня.

— Той те преби.

— Стана грешка — прошепна тя. — Не помня.

— Какво ще кажеш да отидем на кафе? Ще купим нещо за детето — предложих, но Женя поклати глава.

Улицата навън беше претъпкана. Отбих се в кафе „Арбат“ и пих бира, зяпайки как двама мъже с вързани на опашки коси и тениски на Келвин Клайн вечерят с жените си; жените се смееха истерично. Разговорите се въртяха все покрай парите. Облегнах се на стената и дълбоко поех коприненосиния есенен въздух, опитах да притъпя гадния вкус в устата, паниката.

Тогава го видях.

Разпознах го дори в гръб — наклона на главата, формата на челюстта. Виждал го бях десетина пъти на видеозаписа, познавах го от описанието на Толя, от размазаните снимки, с които не се разделях. Беше Лев.

Тръгнах да го търся едва ли не между другото, а той бе тук, може би търсеше мен по Брайтън бийч авеню, сред тълпата пазаруващи. За миг се оказа заклещен между две огромни старици; повлякоха го сред минувачите, сякаш го водеха към олтара.

Пак нямах оръжие; Зайцев не би ме пуснал при чичо си въоръжен. Все пак закрачих след него, затичах се.

След мен се развикаха хора. Подминах някаква старица толкова бързо, че тя залитна и сгъваемият й стол се прекатури. Не им обърнах внимание. Тичах след Лев по дървената алея към плажа. Поемах с пълни гърди океанския въздух, спъвах се по сплъстени купчини водорасли, кутийки от бира и използвани игли — тук се друсат изпаднярите, които нямат къде другаде да отидат.

Задъхваше се. Чувах дишането му, докато лавираше между подпорите на алеята към Кони айлънд.

Нещо проблесна. В ръката му имаше нож. Извърна се към мен и обляно в ярката есенна светлина, за пръв път видях лицето му: Лев Иванов, ако това бе истинското му име, някога трябва да е бил красив мъж. Не можех да определя възрастта му, но страните му бяха хлътнали като на старец, бледата славянска кожа — нашарена с язви и синини. По челото му падаха проскубани руси кичури, в блещукащите на слънцето очи нямаше нищо човешко.

— Искам да купя мострите ти — изкрещях му на руски. — Имам пари. Лев — повиках. — Лев Иванов.

Стори ми се, че се поколеба, а може и да не ме чу или да ми нямаше доверие. Метна ножа към мен, острието описа дъга и проблесна на процеждащата се през изгнилите дъски светлина. Закрих лице и залегнах, а когато отново надигнах глава, Лев бе изчезнал в мрака под алеята.