Реджи Наделсън - Червената мъгла

Затичах се, но бе безполезно, а и вече се задъхвах. Може би трябваше да го последвам с повече хъс, но той така или иначе бе изчезнал. Хванах метрото до Парк слоуп, където Толя каза, че е отседнал при приятел от звукозаписния бизнес. Натиснах звънеца на една спретната стара сграда. На верандата излезе мъж със сплетена на плитки коса и дънков гащеризон. Питах за Свердлов. Мъжът каза, че е музикален продуцент, наистина живее тук и информацията ми е точна във всичко, освен в едно: не е виждал, нито чувал Толя Свердлов от последното си пътуване до Москва преди десет години.

На телефонния ми секретар нямаше нищо от Толя. Мръсно копеле. Какви игрички играеше?

— Я по-леко — извиках на едно хлапе със скейтборд, което едва не се заби в мен. Дремех на ъгъла при един обществен телефон с дъвка по слушалката.

— Майната ти — извика хлапето. Беше на около десет.

Предположих, че семейство Тай вече са тръгнали за летището, но все пак опитах. Вдигна Рики.

— Заминаваме утре — каза. — Някой те търси, мама записа съобщението — добави колебливо.

— Изплюй камъчето.

— Обади се приятелката ти Максин. Имала новини за теб от някаква лекарка. Това говори ли ти нещо? Каза, ако искаш, да се видите?

— Къде?

— На кея до реката, на 23-а улица, щяла да води децата на лятната пързалка. Искаш ли да дойда с теб, Арти? — Само че аз вече бях затворил и се качвах в метрото.

Смятах се за непукист, а мислено правех уговорки като децата: ако нямам СПИН, ще бъда добро момче. Само дето в главата ми се въртеше единствено онова копеле. Лицето на Лев беше пред очите ми като слънчево петно, мигах, но не изчезваше. Болнавото славянско лице на процеждащата се през дъските светлина, изражението на загърбил скрупулите умиращ, готов на всичко, дори само за да покаже среден пръст на света. Очите или това, което видях от тях — празни като орбити на череп.

Инстинктивно разбирах, че е казал на Толя истината, че не лъже за мострите. Беше скрил някъде този червен живак, а аз трябваше да го открия. Само дето той нямаше да се довери на един полицай евреин, а Толя се беше покрил. Излъга ме. Внимавай със Свердлов, каза Гавин Крауи в хотел „Челси“. Пази се.

Метрото изстена и спря. Слязох, вече съвсем психясал. Под кожата ми сякаш се гърчеха червеи. Не исках да умирам, не исках да съм болен. Поех към кея. Опитах да си представя, че господ има и че той пази Арти Коен — само така можех да му обещая добро поведение срещу добри новини.

Макси седеше до пързалката и гледаше как близначките се препъват на кънките. Носеше шорти и раздърпана синя риза. Не изглеждаше особено добре, лицето й бе смръщено и нервно, захапала беше като биберон бутилка безалкохолно. Не ме целуна, само ме погледна и каза:

— Трябва да се откажеш, Арти. Чуваш ли? Трябва да престанеш с глупостите.

— Не съм дошъл да ми четеш конско — казах тихо.

Беше разсеяна, нещо я тревожеше. Закрачи в малки кръгове покрай пързалката. Зад гърба й хората се плъзгаха на ролерите, падаха, смееха се, викаха. Макси се огледа. Нещо не беше наред, а тя не искаше да ми каже какво. Реших, че е тестът. Взела е резултатите и не иска да ми каже, да ме докосва.

— Дойде ли? Кажи ми. — Сграбчих я за китката.

Тя с все сила се откопчи.

— Да — каза. — Дойде.

Значи това е. Потреперих и се извърнах с гръб. Имах чувството, че ще повърна.

— Нямаш СПИН, Арти. Тестът е отрицателен.

Едва не се разплаках от облекчение. Прегърнах я и опитах да я целуна по бузата, но тя пак се дръпна.

— Хей, защо не се порадваш с мен.

— Добре, Арти. — Наистина беше разсеяна.

Проследих погледа й, но Макси просто гледаше някакъв травестит под моста на магистралата. Беше с колоездачески клин, наколенки, гримирано като на жена красиво лице, по гърба му се спускаха златисти къдрици. Спря кънките на контра, с елегантен жест извади от раницата си кофичка кисело мляко и я отвори.

— Господи — казах. — Виж това. — Исках да накарам Макси да се отпусне, да живне, но тя беше на ръба на паниката. — Малките изглеждат добре — казах, загледан в близначките. Бяха на няколко метра от нас и паднали една връз друга, се кикотеха безпомощно. Прищя ми се да съм на седем. — Значи не е тестът. Ще ми кажеш ли какво става?

— Става това, че ти беснееш из целия град, а пасивите остават у мен — каза тя. Направо ми бръкна в червата, не знам защо. — Хората знаят, че сме приятели. Знаят, че ти помагам.

— И аз съм лъгал няколко пъти заради теб, Макси. Помниш ли онзи път, когато се издъни и аз те покрих?