Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Първо кажи какво знаеш ти.

Сони ме изгледа с неговата си версия на усмивка.

— Няма да стане. Имаме куп информация. Всичко, което ни е необходимо. Имам надеждни хора в Бруклин. Ще пипна копелето със или без теб, ще пипна и този, който стои зад него.

Всъщност се притесняваше да не разреша някак случая и да обера лаврите. Иначе наистина ме притесни. С лека ръка можеше да ми съсипе живота. Къде беше Толя, по дяволите? Къде?

— Може ли вече да си вървя? — попитах.

— Добре — ухили се той. — Къде?

— На почивка, както ме посъветва.

— Ще проверя. И, Арти…

— Да?

— Внимавай с кого си лягаш, човек може да пипне нещо.

Прибрах се навреме да видя как семейство Тай потеглят в натоварената с багаж кола. Стоях на тротоара, махах им за сбогом и се чувствах страшно самотен. Имах чувството, че съм останал сам в цялата сграда. Причуваха ми се какви ли не шумове. Погледнах през улицата към прозореца, откъдето ме следеше копелето. А може и да лъжеше. Засега поне нямаше да умра от СПИН. Сони знаеше, точно това имаше предвид с онова предупреждение да внимавам с кого си лягам.

Купих бира, качих се на покрива и се замислих за това, което ми каза последния път Рики. Обсъждахме ядрените бомби и червения живак и той ми каза: „На твое място щях да говоря с някой руснак“.

Табелката на вратата на псевдотюдорската къща в спретнатото предградие гласеше: Анди Федер. Реших, че съм сбъркал, но таксито вече си бе тръгнало.

Проклетата ми кола пак беше на ремонт. Падаше ми се, задето продължавах да карам антиката. Навремето обичах мустанга. Не купувай неща, които ядат, докато ти спиш, ми каза Рики; тази кола ми изяде парите. Вече исках голям червен „Кадилак“, с чисто нов кожен салон.

Погледнах къщата. Започвах да се задушавам от изсипалите се върху ми улики. Бяха прекалено много — Устинов, Лев, Зайцев. Сега пък бях в Лонг айлънд. Като ровещ из кофите бездомник се надявах на огризки.

— Артьом? Наистина ли си ти?

Вратата рязко се отвори, сякаш ме очакваха, някой бе дебнал за пристигането ми.

— Наистина ли си ти, Артьом?

— Сега си Федер значи?

От хърбавия зубрач, който познавах в училище, бяха останали само влажните, кафяви кучешки очи. Андрей Мелорович Фьодоров. Носеше безформени бермуди с натъпкани с всевъзможни мистериозни неща джобове. „Защо не си като Андрей“, казваше баща ми, когато учителите се оплачеха, че нелегално вкарвам в училище плочи с рокендрол. Тогава горкият ми баща още очакваше нещата да се оправят.

— Сега съм Анди Мелвин Федер. Понякога Мел. Ти винаги си имал американско име, Арт. Аз пък станах Анди Федер. Звучи малко еврейско, а? Научно погледнато, в този квартал е по-добре да си евреин. — Присви очи към алеята. — Нямаш ли кола?

— На поправка е. Дойдох с влака.

Потупахме се по гърба, малко по задължение, но какво пък, наистина се радвах да го видя. След като дойде в Америка, се срещнахме на няколко пъти, аз се чувствах малко неловко, после той замина на запад. Замразих връзката. Затова и не се обадих предварително, предположих, че може и да не иска да ме види.

Последвах го в къщата. И двамата му родители починали, каза. Помнех само бащата, дребен чиновник, бащата на който пък бил участник в Революцията и нарекъл единствения си син Мелор — Марк Енгелс Ленин Организация Революция. По мое време хората кръщаваха децата си Гагарин и Фидел; не знам как ги кръщават сега, сигурно Тифани, не ми и пука. Рики каза да говоря с руснак, а тук, в Лонг айлънд, САЩ, си имах оригинален руски физик.

— Мъчно ми беше, че не дойде на сватбата и не отговори на обажданията ми — каза той.

Значи трябваше да изкупя вината си с московски лафове за американските коли и дълбоката руска душа.

Отведе ме в типична за предградията кухня, пълна с електроуреди.

— Виж. Електрическа резачка за кифли! — Фьодоров наля кафе и отвори хладилника. — Какво да те почерпя?

— Ял съм.

— Трябва да са минали петнадесет години. Не съм те виждал, откакто дойдох в Америка — каза печално.

На хладилника имаше снимка с пет хлапета.

— Всичките ли са твои, Андрей?

— Всичките. А русото, по-едрото, е жената, ха-ха — добави.

— Рускиня?

— Естествено. От голямото добро утро обаче. Искаш ли кекс? — Седна на масата, аз се настаних насреща му.

Пак се пресегна към хладилника и извади кейк с кафе.

— Нека първо поговорим — казах. — Разкажи ми за ядрените оръжия.

— Ядрените оръжия? — изсмя се Федер. — Кои по-точно?

— Ти ми кажи. Двадесет и пет хиляди бойни глави, скрити по шахтите от Украйна до Казахстан. Искам да се ориентирам в обстановката.