Реджи Наделсън - Червената мъгла

Спрях за кола в един „Дънкин донатс“. Имаше прекалено много ченгета. До поничките забелязах въоръжен до зъби полицай от транзитните 11 11 Transit Police, бивша охрана на транспорта в Ню Йорк, вече подчинена на градската полиция. — Б.пр. . Бренър, пишеше на табелката с името му.

— Какво става? — попитах.

Бренър заувърта, опитваше да се държи учтиво, но очите му блуждаеха към цвъртящите в тигана понички.

Влязох и му взех половин дузина. Разприказва се и посочи входа към един от пероните, на около стотина метра от нас.

— Там става нещо — измърмори с покрити с розова захар устни.

На входа открих един познат полицай.

— Не знам какво става. Казаха ни само да не пускаме никого. Направо ни се отели волът, докато опразним перона. Може да са заловили някой изрод.

Един бог знае защо проявих интерес. Може би не ми се прибираше. Или вече знаех. Придумах ченгето да ме пусне и по стълбите се спуснах в полумрака на перона. Терминалът вибрираше и бучеше над мен като мощна стереоуредба, после шумът замря. Тогава и чух лекарят да казва „Изпечен е“.

Перонът беше почти празен. Присвих очи срещу полумрака. На неколкостотин метра напред имаше сапьори с тъмносини якета, още хора от „Опасни материали“ в защитно облекло, някои с противогази. Сетих се за репортажите от бедствието в токийското метро, когато хората измряха като мухи от зарин, нервнопаралитичния газ.

Почти не се изненадах да видя Рой Питъс.

— Горкият. — Втренчил се беше в мъртвеца. Държеше противогаз. Някакъв тип от „Опасни материали“, шефът, предположих, го дръпна встрани.

— Признавам, че не бих го предположил. Сигурно никой, освен теб нямаше да се сети, нали при теб това е мания. — Нямаше нищо против, че слушам. — Този път излезе прав, има радиация.

— Господи — каза Рой и за малко да се прекръсти.

— Онзи пакет, който открихме при трупа, задейства брояча. Не мога да кажа нищо, преди да излязат резултатите от лабораторията, но според мен го е изпържило нещо силно радиоактивно и бързодействащо. Цезий например. Искам да евакуирам района възможно най-бързо. По-добре не сваляй маската.

— Изчакай резултатите от лабораторията — каза Питъс.

— Не можем да чакаме.

— Къде е човекът, който го откри?

Питъс махна на едно чернокожо момче, толкова младо, че горната му устна беше още по детски пухкава. Носеше плетена шапка с червен помпон.

— Живееш на Трето ниво, нали? — попита го меко Питъс.

— Да, сър. На трето.

„Пещерите“ под Пен стейшън са последното убежище за бездомниците, номади, прогонени от паркове, входове, дори обществени тоалетни. Един приятел от транзитните ми ги показа. Беше като жилищен проект на Оруел, нивата дори имаха номера.

— Познаваше ли го? — махна към трупа Питъс.

— Беше от редовните. Идваше да се пере. Обичахме го, оставяхме му кръстословицата.

— Кръстословицата?

— Умираше си за кръстословицата на „Таймс“. Знаеше какви ли не неща.

— Как се казваше?

— Не знам, не ми е казвал. Обичаше да пие и кръстословиците. Понякога се качваше до шкафчетата горе, да провери за нещо интересно, така викаше. Чат-пат откриваше интересни неща. Когато се довлече полуумрял, реших, че е сърцето. Затова повиках кондуктора.

— Сам ли беше?

— Стана посред бял ден, другите просят по улиците.

Питъс кимна и свери информацията с шефа на „Опасни материали“.

— Ами тоя?

Питъс ми подаде маска и каза:

— Сложи си я. И ми кажи какво точно правиш тук.

— Просто минавах. Кое е хлапето?

— Живее на Трето ниво. Съобщило на кондуктора на перона, че някакъв старец умрял. Имало и пакет. Слязло едно по-умно ченге и решило, че има нещо гнило. Опразнили перона. Бог знае как, но го отцепили и се обадили на сапьорите. Другото знаеш.

Шефът на „Опасните“ говореше по мобилен телефон.

— Обадиха се от лабораторията, Рой. Каквото и по дяволите да е това, е радиоактивно. Силно, както и предположих. Искам мястото да бъде изцяло обеззаразено и отцепено. Всичко и всички да се тестват, за да разберем докъде е стигнала радиацията. Да се проверят вентилационните системи. Ако е попаднало във въздуха, значи наистина сме го загазили.

— В най-лошия случай какво?

— Много болни, няколко мъртви. Паника. Чуваш ли ме, Рой? Искам районът да бъде обеззаразен.

— Кой район?

— По възможност цялата проклета гара и всички влакове. Където има един пакет, там може да има и два. Винаги има втори.

— Дай ни половин час — каза Рой. — Ако се разчуе, паниката ще е по-лоша от реалните последици. Не се шегувам — постави десет хиляди души под карантина и ето ти глобална паника.