Реджи Наделсън - Червената мъгла

Шефът погледна към перона. Малка група мъже работеха по него с гайгерови броячи и маркучи.

— Имам ли изобщо избор?

Лев е бил тук, разбира се, че е бил. Дали ме е проследил да тръгвам към Лонг айлънд?

— Искам да дойда с теб — обърнах се към Питъс.

— Защо?

— Да видя мястото, където са го открили.

— Не.

Изтиках Рой на няколко крачки от другите.

— Трябва да го видя. Лично е.

Той отиде при шефа на „Опасни материали“, прошепна му нещо и се върна.

— Да вървим.

Човек от отдела ни даде защитни костюми, в които човек се чувстваше като увит в тоалетна хартия, и гумени ръкавици. Маските миришеха на камфор, противогазите над тях — на гума. Едва дишах.

— Нека дойда и аз — примоли се чернокожото момче. — Знам къде криеше нещата си.

— Не — отсече Питъс.

— Беше ми приятел — каза простичко младокът.

Питъс ме погледна, после някой донесе на хлапето защитен костюм. За известно време останахме скупчени на опразнения перон, после Рой Питъс взе една радиостанция и ни даде знак да вървим.

Човек от „Опасни материали“ ни зае гайгеровия си брояч.

— Десет минути — повтори шефът им. — Не повече. Ясно?

Минахме през ръждясала метална врата, която водеше към тунел под релсите. Питъс вървеше пръв. Надушвах ръждата, канализацията; чувах сложната система звуци на подземния град, на заминаващите във всички посоки влакове горе.

— Внимавай, инспекторе — отекна откъм канала гласът на Питъс.

Чак сега осъзнах, че винаги се обръща към мен по чин, защото е свит, суховат човек и не знае как иначе да ме нарече.

Стъпките ни отекваха в пропитата с плесен тъмнина. Издрапахме покрай няколко подземни склада, оттам в една от просторните пещери. Осветяваха я две крушки, увесени на метална подпорна греда. От отдушника със съскане изтичаше топъл влажен въздух. Към една от тръбите беше вързана пералня, по въжето над нея бяха спретнато увесени дънки, тениски, бельо и чифт чорапи. През нечие сглобено от кашони легло пробяга плъх. Бездомните си бяха устроили цяло домакинство. Миризмата беше силна дори през маската, Дикенсова. Гайгеровият брояч меко потракваше.

— Открили го тук — лаконично каза Питъс.

Претърсихме нишата.

— Нищо, по дяволите — изпсува Питъс. — Абсолютно нищо. Ще трябва да ги оставя да евакуират.

— Почакайте. — Хлапето клекна и пропълзя под едно от импровизираните легла, където, хитро подпъхната в матрака, откри плоска кутия. Отвори я — вътре имаше намачкани листове.

Подаде ги на Питъс, който ги приглади и ми подаде един.

— Четеш ли го?

Кимнах.

— Да.

— Открихте ли нещо? — попита шефът на „Опасни материали“, когато се върнахме на перона.

Рой му подаде листа от кутията. За известно време тихо обсъждаха нещо.

— Добре, приемам думата ти, Рой. Ще затворя само пещерите долу и перона. Обаче само си въобразяваш. И кажи на хората си да си траят. Никакви журналисти, нищо. — Изгледа ме.

Хлапето с шапката сега се мотаеше покрай нас безцелно — бе изгубило дома си.

— Ела с мен — каза му Рой Питъс. — Ще намерим кой да се грижи за теб.

— Добре ли се справих? — попита то и чак сега видях колко е младо — на по-малко от двадесет — това хърбаво чернокожо хлапе с бебешката уста, което живееше в дупка под земята.

— Да — каза Рой Питъс. — Като истински герой.

Излязохме на улицата през един от тунелите. Горе присвихме очи като прилепи. Шефът на „Опасни материали“ ни насмете в чакащия микробус, където свалихме защитните костюми.

— Всички минавате на преглед, ясно? — каза. — Ще ви се обадя по телефона.

— Дай да видя пак онази бележка — казах на Питъс.

— Не си сваляй ръкавиците — предупреди той и ми я подаде.

Трябваше да съм сигурен. Бележката за откупа беше на руски. Пакетът в шкафчето е само предупреждение, пишеше. Имало още. Беше от Лев, но аз знаех това от самото начало. Лев искаше да продава. Искаше пари.

— Десет хиляди — казах. — Иска десет хиляди в шкафче на гарата. Казва, че ще предаде стоката. Дай му парите, за бога, Рой. Иначе никога няма да го открием. Ще се покрие, ще скрие мострите. Никой в Брайтън бийч няма да говори. Дай ми парите и ме остави да се оправя с него.

— Не можем да го направим. Ако му ги дадем, това никога няма да свърши.

Премълчаваше нещо.

— Какво те доведе на гарата, инспекторе? — попита и аз му казах.

— И дойде с влака от острова?

— Да.

— Кой знаеше, че ще ходиш?

Помислих за Рики.

— Никой. Мислиш, че ме е проследил?

— Възможно ли е?