Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Откъде знаеш, че ще е момче?

— Винаги познавам — сви рамене Хилел.

— Кой сте вие? — попита ме подозрително Сароян.

— Върви с него. Хайде — каза Хилел Абрамски, съвсем като домакиня, която се опитва да се отърве от хлебарки.

На улицата още брадати мъже подрънкваха диаманти на стойност милиони долари в джобовете си при дребните монети за телефон. С помощта на Хилел откривах разни мошеници, скрити сред хасидите. Тези почти светци не намираха нищо странно в това, че руски мафиот е готов да размени перуката и златните ланци за черна шапка с къдрици. Външната проява на вярата много ги впечатлява.

Хилел държеше на етичната страна на нещата. Бизнесът на 47-а улица открай време се е въртял на базата на доверието. Така бяха правили и баща му, и дядо му; милиони в скъпоценни камъни, разменени срещу стисната ръка, прошепната дума. Затова и ми помагаше. Когато Томас Сароян пристигнал с големия си колкото орех диамант, Хилел решил, че може и да има нещо гнило.

— Ченге си, нали? — сприхаво каза Сароян.

— Точно така. И искам да обсъдим защо Генадий Устинов беше убит на телевизионно шоу, на което по една случайност присъства и ти. И други неща.

Кожените мокасини на Сароян трябва да струваха поне петстотин долара, може и повече.

— Хубави обувки — казах.

Купих два хотдога от количката на ъгъла и му подадох единия.

— Аз съм зает човек — подхвана го гнусливо Сароян. — Не съм дошъл в Ню Йорк да говоря за обувки. Онзи там вече седмица се приготвя да среже диаманта ми.

— Спокойно — казах. — Не ме интересуват диамантите ти, поне за момента не. Може да си един издокаран боклук, не ме засяга. Искам само да знам какво видя на шоуто на Теди Флауърс онази вечер и какво знаеш за Генадий Устинов. Започни от началото. Как се уреди за шоуто?

Сароян предпазливо отхапа от кренвирша.

— Чрез един приятел в Москва, англичанин, Гавин Крауи. Каза, че може да завържа контакти с важни хора. Че ще е добре за бизнеса.

— С какъв точно бизнес се занимаваш?

— Помагам на хората да се снабдят с нещата, от които се нуждаят.

— Сиреч пазаруваш вместо тях. И Зайцев ли ти е клиент?

— Моля?

— Забрави. — Разбрал ме беше.

Подканих го да продължи.

— Казах на полицията всичко, което знам.

— Кажи ми го пак. Кажи ми нещо, което си забравил да им съобщиш.

Сароян ме изгледа преценяващо. Беше на тридесет и пет-шест, пълен, но стегнат мъж, с ниско чело, обрасло с гъсти къдрици. Приличаше на маймуна.

— Аз съм твърдо за международното разбирателство — най-неочаквано реши да заложи на дипломацията. — Каза, че името ти е Коен, нали?

Кимнах.

— Евреин си, значи ще ме разбереш. Аз съм Сароян, арменец. Мразя Съветския съюз, те съсипаха народа ми.

— Не бяха ли турците?

— Устинов беше от КГБ. Някой го уби за отмъщение. — Втренчи се в очите ми. — Какво точно искаш от мен?

Логично беше да предположи, че като всички ченгета в родината и американските могат да бъдат пречупени или купени. Оставих го да вдигне залога.

— Какво предлагаш?

Не отговори.

— Ще ти кажа какво ще направим. Искам проява на добра воля, като арменец на евреин. Покажи ми къде държиш стоката си.

Започна да го увърта, блъфираше.

— Не искаш визата ти да изтече, преди приятелят ми Хилел да приключи с диаманта, нали?

— Знаеш ли къде е хотел „Хелмсли палас“?

След половин час Томас Сароян изскочи на пожар от хотела.

— Имам ли думата ти, че ако ти покажа стоката, ще си остане между нас двамата?

— Разбира се, че я имаш. Обади се на Зайцев, нали? Той не ти ли каза, че съм му приятел?

Без да отговори, се пъхна в микробуса ми и го огледа с презрение.

Карах, без да разговаряме. Сароян бръкна в джоба на блейзъра си „Версаче“ и извади бележник „Гучи“. И писалка „Монблан“, която започна да щрака. Щрак-щрак-щрак.

— Имаш ли нещо против да престанеш?

— Излез на Белт паркуей.

— Знам пътя до Бруклин.

Обаче се изгубих. След лабиринта от шосета и околовръстни към района между Брайтън бийч и летището се озовах при някакъв природен парк до Джамайка бей. Пред колата пикира врана или гарван и едва не катастрофирахме.

Сароян си лепна доволно изражение и ме упъти към гараж на някаква оживена улица. Отпред няколко мъже опустошаваха огромен плик от „Кентъки фрайд чикън“. Единият махна на Сароян.

Сароян ме отведе отзад, където имаше втора барака; пазеше я полуумрял помияр. Метнах на кучето останало из джобовете ми шоколадово блокче и то като че ли оцени жеста.