Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Надявам се, че си струва. Не бих път дотук за долнопробен битак.

— Струва си — каза Сароян.

Беше нервен. Показваше ми склада си като подкуп, за да не разровя другите му далавери; аз пък исках коз срещу него, в случай че знаеше за търговията с мострите. А може и да мислеше, че ще ме купи с няколко фалшиви ролекса.

Отключи вратата и щракна ключа за осветлението. Огледах се — направо си бях в проклетата пещера на Аладин. Сароян купуваше по заявка само качествена стока — дизайнерски дрехи, злато, диаманти, часовници „Ролекс“, „Картие“, „Патек“.

Нямаше прозорци. Чуваше се жуженето на мощен климатик. До стената спретнато бяха подредени сандъци и покрити с брезент предмети. Встрани видях голям сейф на „Чаб“.

Под брезента имаше три лъскави махагонови пиана „Стейнуей“. Персийски килими лежаха навити на спретнати рула. Десетки свръхмодерни стереоуредби и телевизори „Айва“, „Сони“, „Мицубиши“, цели залежи от лаптопи „Макинтош“ и Ай Би Ем, конзоли за игри „Геймбой“, „Нинтендо“. Имаше кашони с порцелан, кристал, сребро, играчки, сиди плейъри и десетки дискове. До стената имаше цял контейнер велосипеди.

Сароян отметна поредния брезент и ми показа редове грижливо опаковани в найлон кожи. Имаше рокли, костюми. „Армани“, „Шанел“, „Версаче“. Чанти на „Гучи“ и „Вюитон“. На полица бяха кашоните с по-дребна стока — тениски на „Келвин Клайн“, чорапогащи на „Хейнс“. Отвори сейфа и ми показа кутии златни бижута, стари порцеланови фигурки, камъни, рубини, смарагди, диаманти.

— Автомобили?

— На друго място са. Искаш ли да ги видиш?

— Ще го приема на доверие. И всичко това е по заявка?

— Абсолютно. Ние сме руски търговски канал. Имаме още много складове в Ел Ей, Ню Орлиънс. Доставяме стоката в Москва или Петербург. Имаме черни, червени, сребристи, нови и стари мерцедеси, ролс-ройси, лексуси. Купуваме в Ню Йорк и ги транспортираме обратно през Владивосток, Одеса, балтийските републики. Пристигат непокътнати, като нови. Стоката ми е първа ръка, при нужда модифицирана според клиента. Доставям и антики. Имам един клиент, купи MG от 1947 за рождения ден на сина си.

— И държиш стоката тук?

— Имаме голямо текучество.

— Ченгетата не са тъпи.

— Не — каза Сароян. — Но и те обичат да пазаруват.

— Направо ми отвори очите.

— Искаш ли да купиш нещо? — Беше си едно мазно копеле; представих си го в раирани панталони, с карамфил в бутониерата.

— Може би по-късно. — Огледах се. — Какво е това? — посочих малък сандък до вратата.

— Резервни части. Искаш ли да ги видиш? — Побутна сандъка към мен.

Отказах. Вече бях видял етикета. Понякога намираш отговорите точно в такива невзрачни малки сандъци. Вече се чудех защо Сароян купува резервни части за скъпите си коли от дупка като автосервиз „Космос“.

Сароян направо избесня, когато го оставих на спирката на метрото. Стъпи право на изплюта дъвка, която залепна за скъпата му обувка. Обадих се на Хилел Абрамски и му разказах за Сароян; Хилел каза, че няма да приключи с диаманта на Сароян поне още няколко седмици, не и при положение, че другата седмица са Нова година и раждането на бебето. После подкарах към Брайтън бийч.

„Космос“ е само фасада. Държи го Джони Фарони, хърбав, дружелюбен италианец с очила-полумесеци, който ходи с евтини ризи с къс ръкав и вратовръзка. Вратата му е винаги отворена, или поне така гласи рекламата.

Магазинът беше малък и прашен; паяжините по прозорците пресичаха светлината. Навсякъде в кутии бяха складирани авточасти. Фарони продава и климатици и вентилатори, които събират прах по первазите, при книгите за поръчки, инвойсите и картонените кутии. До стената под религиозен календар и пластмасово разпятие имаше опрени гуми. Бях се обадил за справка на един приятел и той ми каза, че Фарони е окей — един от малкото не руснаци в Бийч, зависел от полицията за благополучието си, а нерядко и просто за компания.

Фарони ми предложи еспресо. Седнахме и забъбрихме за това-онова и в крайна сметка успях да питам какво ново покрай бизнеса.

Сви рамене. Бизнесът вървял добре. Тези дни изнасял много неща, авточасти, климатици, какво ли не.

— Чудя се дали това няма да ти е интересно? — попита той, опитваше се да ми угоди.

Джони Фарони беше от хората, които обичат да правят услуги и съответно са винаги на червено. Посегна към една папка на бюрото си и измъкна омазнено ксерокопие.

Беше официално писмо на руски. Отиде до тоалетната, докато преглеждах документа, и го чувах как пикае.