Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Намери ли от моята стока? — попитах.

— Да — каза. — Мисля, че да. — Така и не разбрах дали блъфира, или наистина е докопал плутоний и червен живак. — Да приема ли, че си вътре, Арти — мога ли да ти казвам Арти? Че искаш да се присъединиш към нас?

— Разбира се — казах и го оставих да ме почерпи и да ме запознае с братовчедката на жена си, русата Марина.

Тя се държа топло. Танцува с мен, пийнахме; каза ми, че харесва Били Джоуел и ми изпя негова песен.

В крайна сметка се натрясках с „Абсолют“. Направо си изкарах акъла. Вече бях един от тях. Зайцев на изпроводяк ми извика „Честита Нова година, Арти Коен“.

Бях „вътре“ в далаверите им. А как щях да се измъкна? Кой щеше да ми помогне? На кого да разчитам?

— На мен винаги можеш да разчиташ.

В задния двор на Дан Гилфойл в Саг Харбър свистенето на колите достигаше приглушено; мъглата лижеше моторницата, която Дан държи на малкия кей в края на имота си.

Сложи лапа на рамото ми.

— Съжалявам, че не бях на линия, Арт, миличък. Рибата се скъса да кълве.

Дан е пенсионер и наближава седемдесетте, но го заварих в страхотна форма. С него и Дейна можех да се отпусна, може би дори да поспя. След няколко пиянски нощи в Брайтън бийч трябваше или да се измъкна от града, или да превъртя. А и Дани можеше някак да успее да помогне.

— Сони Липърт се обади да те търси. Казах, че си в Амангасет на палатка с мадама.

— Благодаря ти, Дани.

Дан е първият ми шеф, невероятен детектив, обигран на улицата и в бюрократичните игри, неподкупен.

Разля студено бяло вино от винарна в Норт Фолк, в която има дял, и се облегна.

— Мислех си за теб.

— Така ли?

— Да. Когато убиха Устинов, се сетих за теб. Ще ми кажеш ли какво става? Прескочи политиката, искам полицейската част. Започни от самото начало. Как разбра за убийството на Устинов?

Седяхме в двора на Дан в Саг Харбър час, два, а може и повече. Разказах му всичко, целия кошмар от нощта, в която застреляха Генадий по телевизията. Дан слушаше, без да ме прекъсва, и от време на време отпиваше от виното.

— Няма да се върна в Москва, Дани. Няма. За нищо на света.

— Успокой се, малкият. — Стана и се протегна. — Казваш, че е случайно, логиката нашепва, че е поръчково убийство, доказателства няма. Да ти кажа, не вярвам особено на това с радиоактивните мостри. Да го подхванем отначало. Приемаме, че убиецът се цели в някой друг. В кого точно? Кой, ако не Устинов? Заленко? Виждал съм го по телевизията. Пълна откачалка. Може ли да е Заленко? Стриптийзьорката? В крайна сметка той я докопа, но може да се е целил в нея още на шоуто? Защо обаче да го прави публично? Извинявай, Арти, отивам да пусна една вода. Проклета старост — изръмжа.

През прозореца на старата къща виждах Дейна, съпругата на Дан. Беше над шестдесет, но още зашеметяваща: кожа с цвят на кафе, черна, едва проблясваща в стоманеносиво коса. Навремето беше певица в нощен клуб. Излезе и остави плато печени калмари на масата.

— Остави момчето да си отдъхне — каза на Дан, после се качи в сребристия мерцедес и отиде да види сестра си в Нинева бийч.

— Откъде разбра за радиоактивните мостри? — попита Дан, когато се върна от тоалетната.

— Сдуших се с агента. Рой Питъс, чувал ли си го?

— Сдушваш се с много хора — усмихна се Дан, но добави: — ставате приятели, после ги захвърляш.

— Какво намекваш?

— Не се връзвай.

— Нали така ме научи ти, Дан. И съвсем правилно. Все казваше, че в Ню Йорк е важно кого познаваш.

— Ще се обадя на едни момчета в Имиграционните. Разбиха цялата им система, но още имам една-две връзки. Остави ми време да обмисля нещата. Искаш ли да се поразтъпчем преди лягане?

Тръгнахме през града по главната улица към пристанището за яхти. Тук са родени и бащата, и дядото на Дан. Обожава мястото; след пенсионирането се завъртя през митниците и Имиграционните, после се върна и се нанесе за постоянно. Подминахме „Парадайс грил“, където Дан закусва с приятели. Спомних си как големият му син се мотаеше покрай тях, притеснен дали ще е прилично да седне при съсухрените старци, повечето бивши ченгета.

— Сядай, малкият. Точно тук седя баща ти като младоженец и баща му преди него — каза веднъж Дан на Дани-младши; това чувство за принадлежност ме изпълни с ревност.

Беше есен, нощта се спускаше по-бързо, но още бе топло. Мъглата от океана пробягваше над жълтата луна, отразена във водата, плътна и застинала като влажна коприна. В Ню Йорк си бях у дома. Винаги съм бил, познавах го като петте си пръста. Тук, отвъд моста, в Америка, бях все още на гости.