Реджи Наделсън - Червената мъгла

Не исках да издам на Дан колко самотен се почувствах изведнъж. Вместо това подхвърлих няколко тъпи „мъжки“ забележки и купих сладолед във фунийка.

— Обичам времето, преди момичетата да извадят палтата си — казах идиотски.

Дани не беше глупак.

— Няма нужда да ме баламосваш, Арти.

Лодките бяха окъпани в светлина. От голямата лъскава яхта в края на пристана долиташе приглушена музика, тих смях и потракване на лед в кристални чаши. От кея я зяпаха похапващи вафли хлапета. Момиче в саронг погледна надолу и им помаха; лакът й изглеждаше златен на нощните светлини.

Исках да се кача на яхтата и да отплавам надалеч.

— На кого е? — попитах.

— Не знам. Хайде да спим.

Дан си легна, аз седнах в градината и зачетох Тони Хилърман. Страхотен е — индианци, черепи, пустиня, шамани. Или като изключим момента с племенните кланове, не точно позната територия за градско еврейче като мен. Дали пък да не отида да живея при някое племе. Навахо сигурно ще ме приютят, нали и те не одобряват убийството. Танцуващия с Коен, помислих. Плутонения танцьор.

Хапнах от калмарите, допих виното и загледах лунната пътека сред дърветата. На едно изсъхнало дърво в съседния двор долетяха птици и се закискаха; щурците пищяха. Мъглата се изкачи до ръба на обувките ми. Имах чувството, че някой ме гледа от водата, а може и да съм задрямал и да е било сън. Събудих се след час, още мислех за голямата яхта в марината, не можех да я прогоня от съзнанието си.

На сутринта, докато Дейна още спеше, Дан изкара небесносиния си „Корвет“ и ме заведе да поплуваме. Точно Дан навремето си ме запали по старите марки.

— Не си ли минал годинките за този звяр? — му казах.

— Майната ти — незлобливо отговори той, отби в „Канди кичън“ за закуска и махна на няколкото си ранобудни приятели.

На бара бяха насядали фермери, разреждаха кафето си наполовина с мляко и ядяха пържени яйца. Лятото свърши, но още имаше агенти, които обсъждаха успешните си сделки, местни гларуси ядяха палачинки и се хвалеха със завоеванията си.

Пристигнаха две жени със злобни лица и красиви тела, стегнати във велосипедистки клинове; колкото те бяха твърди, толкова лигави бяха децата им, най-доброто, което добрите стари долари могат да извлекат от генотипа за едно поколение. Момиченцата бяха с бричове и се лигавеха с млякото си с позата на Бет Дейвис, отпиваща от чаша джин. Зад бара свежи, бузести момичета сервираха закуските и се чудеха дали някога ще се измъкнат от Лонг айлънд. Мечтайте, помислих. Но гърдите им си ги биваше.

Обърнах се и чак сега видях стареца на масата в дъното. Опитваше да забавлява момченцето до себе си, като подмяташе с лъжицата си пакетчета захар. Беше загорял до цвета на добре опушена кожа, с черна ленена риза, бели къси панталони, мокасини на босо и златен часовник на стара кожена каишка. Главата му беше наведена към детето, грижливо подстриганата коса бе бяла.

Момченцето бе красиво и будно и се усмихваше при всяко приземило се на масата пакетче. Мъжът разряза яйцето на малки квадрати, опита да примами момчето, после го изяде сам. Зяпах го съвсем открито. Не знам дали ме видя; целенасочено беше посветил вниманието си на детето. „Яж, миличко“, сякаш казваше. „Виж колко е вкусно“, добавяше, безкрайно търпелив, докато пъхаше яйцето в собствената си уста.

Сега разбрах какво ме привлече в голямата яхта — беше негова.

— Какво има? — Дан още ядеше яйцата, когато поисках сметката и тръгнах към вратата с двайсетачка в ръка.

— Да се махаме.

Колкото се може по-бързо излязох на алеята и изчаках Дан, който се появи с торба кексчета за Дейна.

— Кой беше тоя? — попита.

— Чьом Бродски.

— Познаваш Бродски? — Дан беше заинтригуван.

Чьом Бродски живееше уединено в горичка пеперудени дървета до Джорджика понд в Ийст Хамптън. Моравата плавно се простираше от къщата му като килим до началото на дюните.

Основната постройка с многобройните й веранди е строена през деветнадесети век от Минар Лафевър. Сградата при басейна, където се срещнахме, датираше от по-късен период. На стената висеше картина на Матис, огромно възхитително нещо, което се виждаше отдалеч; денем цветовете необуздано искряха, нощем бяха приглушени, тайнствени. Отвсякъде се носеше ромонът на океана.

Рано или късно щях да стигна до Бродски. Разбрах, че трябва да отида в мига, в който го видях на закуска. В дома на Дани получихме писана на ръка бележка. Бих ли прескочил да поплуваме?