Реджи Наделсън - Червената мъгла

Останах като цапнат с мокър парцал, че Генадий ми е купил подарък. Тръгнах си, без дори да разбера какъв е, даже и без тази утеха. Не ми пукаше за нарежданията на Сони или с какви гадняри ще се сблъскам, исках да знам защо умря Генадий.

Отидох в офиса на Филип Фрай. Казаха, че отсъства от града, затова се отбих в телевизионното студио до кланиците — целият квартал смърдеше на сурово месо — и с лъжи се добрах до кабинета на Теди Флауърс.

Заварих Теди на телефона, хладнокръвно врънкаше някого за покана за Белия дом.

Теди Флауърс минава за върха сред телеводещите. Носеше му се репутация на здравомислещ човек — предполагам, че сам беше пуснал слуха. Аз по принцип се погаждам с хората, но намразих Флауърс от пръв поглед. Има типове, които ти се ще да използваш вместо торбичката за повръщане в самолета. Теди направо ме изправи на нокти. Беше толкова мазен, че чак се разкапваше по пода.

Без да чакам покана, седнах на стола с раздрана зелена кожена тапицерия — „Флауърс шоу“ залагаше на „неподправените“ новини, на които едва ли не очакваш хората да се появят с насинени очи.

Извадих цигарите си.

— Имате ли нещо против да не пушите? — попита Флауърс. — Димът е най-вреден за пасивните пушачи. — Изнесе ми цяла лекция по въпроса. В този бизнес често се срещат идиоти, но Тедитата се броят на пръсти.

— Не мога да ви отделя много време, но, разбира се, бих желал да ви помогна. — Теди Флауърс изду мускулите на гърдите си.

Носеше тясна бяла тениска, на врата си бе преметнал хавлия като боксьор след мач. Преди да успея да отворя уста, се изжабурка с „Евиан“, плю в кошчето за боклук и дръпна нова лекция, вече не помня за какво, здравеопазването, Нют Гингрич 7 7 Бивш говорител на Конгреса. — Б.пр. или Китай. Имаше се за страж на истината. Облегнах се назад, запалих и без да изпускам от око вратата, в случай че мине Лили Хейнс, издишах дима към него.

— Не познавам лично генерала. Тогава бях в Хамптън. Включихме го в шоуто, защото според мен Русия пак излиза на преден план. А и един вид направих услуга на приятел.

— Кой е приятелят?

— Познат в книгоиздаването.

— Да не е Филип Фрай? Двамата сте гъсти значи? Правите си услуги?

— Не е тайна, че Фил похарчи много по книгата на Устинов, а стана гаф. Имаше нужда от реклама. Аз пък исках да помогна.

— Какъв гаф?

— Фил плати много за книгата, а чух, че е трябвало да ореже най-пикантните места. А това, което чуя, обикновено е вярно.

— Защо ги е орязал?

Флауърс сви рамене.

— Теди — обади се сприхав глас от коридора.

— Треньорът ми — обясни Теди. — Трябва да тръгвам.

— Колко жалко, че изтървахте шоуто. Подочух, че рейтингът се е забил в тавана.

— Нищо не съм изтървал. Не ми е в стила. А сега, както вече ви казах, съм зает. Знам всичко за вас, Сони Липърт ми разказа. Опитвам се да помогна, но вие не ме слушате.

— Слушам ви от половин час — казах. — Искам да знам как така наемате скапани охранители аматьори.

— Не зависи от мен, а от канала. Помощният персонал е грижа на телевизионния канал.

— Ами вашият персонал?

— За тях имам грижата аз. Давам шанс на всеки. Дадох на Лили Хейнс шанс да направи страхотно шоу. Тя се издъни.

— Издънила се е, защото застреляха Устинов?

— Естествено. Стана на нейното шоу. Това е животът. Аз съм зает човек. Ако имате нужда от нещо, уговорете си среща. Говорете с агента ми. — Стана и отвори рязко вратата.

— Побързай, Теди — отново се обади гласът.

Лили Хейнс надигна глава.

— Здрасти — каза не особено топло.

Седеше, затъкнала под себе си крака на стола в преградения си с плексиглас офис, с очила на носа и цигара в уста, и гледаше намаления докрай телевизор на лавицата над главата й. Си Ен Ен без звук ми заприлича на тапет.

На екрана се появи нейното лице.

— Имам нужда от помощ.

— Съжалявам, че онази нощ психясах така. Виж, заета съм. — Погледна към телевизора и го изгаси. — Изведнъж съм най-горещата новина за месеца. Звънят откъде ли не. „Ню Йорк магазин“ искат статия. Знаеш ли какво ме пита един стилист — дали съм изпрала онзи костюм, или петното си стои, с кръвта щяло да е по-добре за снимката. Мъж умира в скута ми, а аз удрям джакпота — каза по-скоро озадачена, отколкото ядосана.

— Не отговори на обажданията ми.

— Казах ти каквото знаех. Вече почти не вдигам телефона. Получавам едни странни обаждания.

— Какви?

— Тежко дишане посред нощ. Обичайното. Не е болка за умиране.

Не й казах, че лаптопът ми изчезна, а нейното име беше вътре. Може би трябваше да го направя. Но споменах, че от студиото са ми дали домашния й телефон.