Реджи Наделсън - Червената мъгла

Тя умолително погледна Толя.

— Нали обеща.

— Как попадна на шоуто, Олга? Кой те покани?

Тя сви рамене.

— Червенокосата, госпожица Хейнс. И приятелят й. Само че тя се държа гадно, не ми даде гримьорна.

— Какъв приятел?

— Англичанинът. — Крауи, помислих. Лили и Крауи.

Свердлов ме хвана под ръка.

— Остави ме пет минути с нея.

Заговорих на Толя отсечено и високо, за да ме чуе и тя. Игнорирах я, все едно я нямаше. Държах се като руснак, чак усетих в устата си жлъчка.

— Искам името на ателието, сега. Ти й го кажи. Искам да знам кого точно е видяла. Каквото и да си й обещал, за да говори, може да почака, докато не пропее. — Бях сърдит на Лили и си го изкарах на горкото момиче. — Искам и съгласие да даде показания, ако ни потрябват. В съда.

Олга се сгърчи пред огледалото. На слабото й, жълтеникаво лице се появи полуужасен, полупресметлив израз. Устните й бяха нашарени със следи от засъхнала кръв, тъмночервената раничка на челото й беше замазана с прекалено светла пудра. Сграбчи бутилка водка, отметна глава и отпи, като лекарство. Очите й се насълзиха.

— Много искаш.

— Визата й изтича следващата седмица — излъгах. — Проверих. Ако иска да остане, ще говори. Ще даде показания. Чуваш ли?

— В теб ли е снимката? — попита ме Толя.

Дадох му я. Изкарах я от видеозаписа на „Флауърс шоу“. Беше на мъжа с пистолета, но замазана.

Свердлов прегърна Олга през раменете и я отведе на дивана.

— Хайде, Оля — изгука и й показа снимката. — Хайде, захарче. Аз ще ти помогна. Ще ти помогнем. — Шепнеше на ухото й с мъркащия руски от телефонния ми секретар. — Кажи ни. Познаваш го, нали? Кой е той?

Толя беше внимателен, държеше се мило. Беше като най-добрите следователи, по-убедителен от изповедник. Клечеше до нея, поставил огромни длани на раменете й, сякаш да я защити. — Обещавам — повтаряше. — Ще ти помогна. Разкажи на Толя. Кажи ми всичко.

Тя се откопчи от прегръдката му и изчезна в съседната тоалетна. Чух я да повръща.

Върна се и взе снимката от Толя.

— Познавам го — каза.

Изведнъж проумях.

— Познаваш го от Москва? — попитах.

Тя кимна.

— Как се казва?

— Използва различни имена.

— Как му е проклетото име? Кажи ми името.

— Дай ми малко време. — Дланта на Толя беше на гърдата й.

Извърнах се.

— Искам името. И да даде показания — казах.

Без да изчакам отговор, се извърнах и ги оставих. Момичето се беше вкопчило като удавник за врата на Толя.

Върнах се в Брайтън бийч в неделя сутринта. Открили бяха пръстите на Олга в запечатан пластмасов буркан под дъсчената пътека към плажа.

Всъщност бях тръгнал да видя Женя, братовчедка ми, но първо се отбих на Чърч авеню.

Открих Брунел Дьодоне заспал в обществената пералня; дремеше на стол, килнат към стената срещу редицата сушилни, със затворени очи и тикната назад шапка; в краката му лежеше сънлив шпаньол.

— Хей, има ли някой?

— Няма какво да викаш, мой човек — каза той, пробуждайки се от мирния си сън. Беше хаитянин, огромен, със сладуранско лице и непогрешимите маниери на чаровен мошеник. — Какво има?

— Трябва да поговорим. — Облегнах се на една пералня.

— Ами говори — каза, изправи се, мързеливо измъкна прането от пералнята до моята и го зареди в сушилнята. — Имаш ли монети, мой човек?

Дадох му.

— Казвай — подхвърли, докато пъхаше монетата ми в сушилнята.

Придърпа разхлопана пейка, седнахме един до друг и загледахме как се върти прането. Мястото беше пълно с жени, кисело-сладката миризма на влажни чаршафи се омесваше с мириса на виолетките, които Дьодоне неуморно мяташе в устата си. Отнякъде се чуваше радио, мъжки глас четеше новините на френски.

— Работиш за охранителната фирма на „Флауърс шоу“, нали?

— Да. Ченге ли си?

— Да — казах. Не виждах смисъл да тръбя, че са ме изритали.

— Искаш ли бонбон?

— Не, благодаря.

— Какво толкова искаш, като вече идваха поне десет ченгета?

— Бил си на работа преди няколко нощи. Обикновено ти ли охраняваш шоуто?

— За коя нощ говориш? — Метна ми невинна усмивка и лапна нова виолетка.

— Я стига. Искаш ли да свършим с това по лесния начин, или да ти изпратя някой друг? Аз си падам добряк.

Сви рамене. За много хаитяни ченгетата са просто част от живота.

— Никой не ни е казвал да следим кой излиза от студиото. Какъв смисъл, като вече са влезли? На влизане им казваме здрасти, прибираме билетчетата. След това пазя студиото с кучето. Имаме си телевизор. Общо взето, си клатим краката.