Мери Кларк - Черни рози

Робин беше изпаднала във възторг. Сгуши се доволно в прегръдките на баща си.

— Съжалявам, че не бях вкъщи, когато си се обадил, татко.

Горката Робин, помисли си Кери. После осъзна, че Джими Уийкс я наблюдава.

— Срещнахме се тук миналата година — заяви той. — Вечеряхте с двама съдии. Радвам се да ви видя пак, мисис Кинълен.

— Отдавна смених името си. Отново съм Макграт. Но паметта ви е добра, мистър Уийкс. — Тонът на Кери беше официален, понеже не възнамеряваше да любезничи.

— Да, действително е добра. — От усмивката на Уийкс забележката заприлича на шега. — Помага ми да не забравям хубавите жени.

Можеше и без това, помисли си Кери, засмя се притеснено и се обърна към Боб, който току-що бе пуснал Робин.

— Каква приятна изненада, Кери! — Той й подаде ръка.

— Наистина е изненада, когато те виждаме, Боб.

— Мамо! — изрече умолително Робин.

Кери прехапа устни. Ненавиждаше се, когато се заяждаше с Боб пред дъщеря им. Опита да се усмихне.

— Тъкмо си тръгвахме.

След като седнаха и поръчаха напитките, Джими Уийкс отбеляза:

— Бившата ти жена май вече не те харесва, Боби.

Кинълен сви рамене.

— Кери би трябвало да гледа по-лежерно на живота. Приема всичко прекалено сериозно. Оженихме се твърде млади. Разделихме се. Подобно нещо се случва всеки ден. Иска ми се да срещне някой друг мъж.

— Какво е станало с лицето на детето ти?

— Нарязаха я хвърчащите стъкла, когато една кола се блъсна в моята. Ще се оправи.

— Сигурен ли си, че е попаднала на добър пластичен хирург?

— Да, много е известен. Какво предпочиташ за вечеря, Джими?

— Как се казва лекарят? Вероятно е същият, при когото ходи жена ми.

Боб Кинълен кипеше от яд. Проклинаше скапания си късмет. Как можа да срещне Кери и Робин, докато беше с Джими! Иначе клиентът му едва ли щеше да разбере за катастрофата.

— Чарлс Смит — изрече най-после той.

— Чарлс Смит? — сепнато повтори Уийкс. — Навярно се шегуваш.

— Ни най-малко.

— Чух, че щял да се пенсионира. Имал сериозни проблеми със здравето.

— Откъде знаеш? — попита учудено Кинълен.

Джими Уийкс го изгледа студено.

— Наблюдавам го. Ясно ти е защо. Дано скоро се откаже да оперира.

През нощта Кери пак сънува кошмара. Отново стоеше пред кабинета на лекаря. На пода лежеше млада жена. На шията й беше омотано въже, облак от черна коса заобикаляше лицето й. Задъхваше се, сякаш не й достигаше въздух. Устата й бе отворена и се виждаше върхът на розовия й език.

Кери се опита да изпищи, но от устните й се отрони само стон. След миг Робин я раздруса и я събуди.

— Мамо, съвземи се. Какво става?

Кери отвори очи.

— Боже мой, какъв отвратителен кошмар! Благодаря ти, Роб.

Когато Робин се прибра в стаята си, Кери остана будна, размишлявайки над съня. Какво беше различно този път?

Сега върху тялото на жената бяха разпръснати рози. Черни рози.

Изправи се рязко в леглото. Ето какво било! Точно това се мъчеше да се сети! Вече знаеше защо й изглеждат познати и за кого й напомнят двете жени в кабинета на д-р Смит, които толкова много си приличаха.

Сузан Риърдън, жертвата от „убийството с черните рози“. Бяха изминали почти единайсет години, откакто съпругът й я удуши. Историята бе отразена с най-големи подробности в пресата — престъпление, предизвикано от страст, с черни рози, разпръснати върху трупа на красивата жертва.

В деня, когато постъпих на работа в прокуратурата, съдебните заседатели потвърдиха вината на съпруга, помисли си Кери. Вестниците бяха пълни със снимки на Сузан. Сигурна съм, че не бъркам, каза си тя. Присъствах в залата, когато произнесоха присъдата. Толкова бях потресена. Но защо, за бога, две от пациентките на д-р Смит са копия на жената, станала жертва на убийство?

Памела Уърт беше грешка. Тази мисъл не позволи на д-р Чарлс Смит да заспи през цялата нощ. Красотата на изваяното й лице не бе в състояние да компенсира тромавата й фигура, силния й, груб глас.

Трябваше веднага да го разбера, помисли си той. Всъщност го беше разбрал, но не успя да се въздържи. Структурата на костите й позволяваше много лесно да бъде извършено подобно преобразяване. И това, което изпитваше, докато го правеше, му помогна да се освободи донякъде от вълнението, обзело го първия път.

Чудеше се какво ще стане с него, когато повече няма да може да оперира. Този момент скоро щеше да настъпи. Лекото треперене на ръцете, което сега само го дразнеше, щеше да се засили. Раздразнението щеше да доведе до неспособност да работи.