Мери Кларк - Черни рози

Запали лампата, не нощната, а онази, която осветяваше портрета на стената срещу него. Съзерцаваше я всяка нощ, преди да заспи. Беше толкова красива. Но сега, докато се взираше в нея без очила, лицето й му се стори изкривено, както в нощта на смъртта й.

— Сузан — прошепна той.

Болката от ужасното преживяване го връхлетя и Смит покри очи с ръка, за да изличи гледката. Не беше по силите му да понесе спомена за вида й от онази нощ — лишена от красотата си, с изпъкнали очи, а върхът на розовия й език се подаваше над отпуснатата долна устна и увисналата челюст…

Когато отиде на работа във вторник сутринта, Кери най-напред се обади на Джонатан Хувър.

Както винаги гласът му й подейства успокоително. Започна направо:

— Джонатан, вчера водих Робин на контролен преглед в Ню Йорк. Всичко е наред, но бих се чувствала по-спокойна, ако още един пластичен хирург потвърди мнението на доктор Смит, че по лицето й няма да останат белези. Познаваш ли някой добър специалист?

Гласът на Джонатан прозвуча закачливо:

— Не от личен опит.

— На теб просто не ти е нужно да прибягваш до услугите му.

— Благодаря ти, Кери. Нека да поразпитам малко. Двамата с Грейс си мислехме, че наистина е необходимо да се консултираш с още един пластичен хирург, но не искахме да ти се месим. Да не би вчера да се е случило нещо, което да те е подтикнало към подобно решение?

— И да, и не. В момента не съм сама. Ще ти разкажа, когато се видим.

— Следобед ще съм готов с името на лекаря.

— Благодаря ти, Джонатан.

— Няма защо, ваша светлост.

— Джонатан, не говори така. Ще ме урочасаш.

Докато затваряше телефона, го чу как се изсмя.

Първата й среща беше с Корин Банкс, младши прокурор, на която тя бе възложила дело за смъртен случай при автомобилна катастрофа. Процесът започваше следващия понеделник и Корин искаше да обсъдят заедно някои моменти от обвинението, което възнамеряваше да отправи.

Корин, тази чернокожа двайсет и седем годишна жена, има дарба за първокласен адвокат, помисли си Кери. На вратата се почука и Корин влезе с голяма папка под мишница. На лицето й цъфна усмивка.

— Познай какво изрови Джо! — възкликна радостно тя.

Джо Пълъмбо беше един от най-добрите им следователи.

Кери се усмихна.

— Умирам от любопитство.

— Нашият „невинен“ подсъдим, който твърди, че досега не е бил замесен в катастрофи, наистина е закъсал. Използвал е подправена шофьорска книжка, в която са отбелязани няколко сериозни нарушения. Преди петнайсет години дори е причинил смъртта на още един човек. Нямам търпение да го притиснем, а вече съм уверена, че ще успеем. — Остави папката на бюрото и я отвори. — Както и да е, ето за какво съм дошла да поговорим…

Двайсет минути по-късно, след като Корин излезе от стаята, Кери посегна към телефона. Споменавайки за Джо Пълъмбо, жената й даде идея.

Джо Пълъмбо вдигна слушалката и изрече обичайното:

— Да?

— Джо, какви са ти плановете за обедната почивка? — попита го тя.

— Никакви, Кери. Да не би да искаш да ме заведеш на обяд в „Солари“?

Кери се засмя.

— С удоволствие, но имам нещо друго предвид. Откога работиш тук?

— От двайсет години.

— Правил ли си разследване по делото „Риърдън“ преди около десетина години? Споменаваше се в пресата като „убийството с черните рози“.

— Голям шум се вдигна. Не, не съм се занимавал със случая, но си спомням, че беше доста елементарен. Нашият лидер се прочу с него.

Кери знаеше, че Пълъмбо не обича Франк Грийн.

— Не го ли обжалваха няколко пъти? — попита тя.

— О, да. Непрекъснато излизаха с нови хипотези. Имам чувството, че историята продължи безкрайно дълго.

— Струва ми се, че последното обжалване беше само преди две години. Неотдавна обаче изникна нещо, което събуди любопитството ми. Както и да е, всъщност бих искала да те помоля да прелистиш папките с вестникарските изрезки и да извадиш всичко, което са писали по делото.

Кери си представи как Джо добродушно се опулва.

— За теб съм способен на всичко, Кери. Но защо? Случаят отдавна е приключен.

— Ще ти обясня по-късно.

На обяд Кери хапна сандвич и пи кафе на бюрото си. В един и половина Джо се появи с дебел плик и заяви:

— Молбата ти е удовлетворена.

Кери го погледна мило. Нисък, посивял, с десетина килограма наднормено тегло и винаги готов да се усмихне, Джо действаше съвсем обезоръжаващо и с нищо не загатваше, че инстинктивно обръща внимание на привидно незначителни подробности. Кери беше работила с него по някои от най-важните си дела.