Мери Кларк - Черни рози

Робин започна да събира снимките, а Кери отпусна в скута си листовете, които държеше. Беше чувала за случаи, когато родителите не могат да се съвземат след смъртта на детето си и оставят стаята му непокътната, с дрехите в гардероба, така както то си ги е било подредило приживе. Но да я „претворява“ многократно? Това определено е нещо повече от скръб.

Изправи се бавно и последва Робин, която се беше качила на горния етаж. След като я целуна, Кери си облече пижамата и халата, слезе отново долу, свари си какао и продължи да чете.

Делото срещу Скип Риърдън наистина изглеждаше елементарно. Признал, че се карали със Сузан по време на закуската в деня на смъртта й. Всъщност казал, че предните дни непрекъснато се разправяли. Вечерта се прибрал в шест часа и я заварил да подрежда рози в една ваза. Когато я попитал откъде са, тя отвърнала, че не е негова работа кой й ги е изпратил. Скип й заявил, че може да прави каквото иска, понеже той самият се канел да излиза. Твърдял, че после отишъл в офиса си, пийнал, заспал на канапето, върнал се у дома в полунощ и открил трупа.

Нямало обаче никой, който да потвърди думите му. В папката се съдържаше част от протокола на процеса, включително и показанията на Скип. Прокурорът го беше обсипвал с въпроси, докато мъжът се бе объркал и бе започнал да си противоречи. Никак не звучеше убедително.

Сигурно на адвоката съвсем не му е било лесно да подготви клиента си, мислеше си Кери. При косвените улики, с които прокурорът е разполагал, Риърдън е трябвало да застане на свидетелското място и да отрече, че е убил Сузан. Но явно опустошителният разпит на Франк Грийн го беше извадил от равновесие и той сам си бе изкопал гроба.

Присъдата бе произнесена шест седмици след приключването на процеса. Всъщност Кери присъстваше в залата. Изведнъж си спомни този ден. Риърдън се бе запечатал в съзнанието й като едър червенокос красавец, който явно не се чувстваше добре в облеклото на ситни райета. Когато съдията го попита дали желае да каже нещо, преди да чуе присъдата, Риърдън отново заяви, че е невинен.

Джеф Дорсо беше в залата като помощник на защитника му. Кери го познаваше бегло. През последвалите десетина години си бе изградил солидна репутация на адвокат, но тя самата не бе заставала като обвинител срещу него.

Стигна до изрезката, описваща произнасянето на присъдата. Тя съдържаше цитат от Скип Риърдън: „Не съм виновен за смъртта на съпругата си. Никога не съм я наранявал с нищо. Баща й, доктор Чарлс Смит, е лъжец. Заклевам се пред Бога и пред съда, че е лъжец.“

Макар че от камината лъхаше топлина, Кери потрепери.

Всички знаеха, че Джейсън Арнът е получил солидно наследство. Или поне така си мислеха. Живееше в Алпайн от петнайсет години, след като купи старото имение на семейство Холидей — огромна къща с двайсет стаи, кацнала на един хребет с изглед към красивия парк.

Джейсън наскоро бе прехвърлил петдесетте; бе среден на ръст, с оредяла кестенява коса, безцветни очи и стегната фигура. Пътуваше много, намекваше за инвестиции в Ориента и обичаше красивите неща. Домът му беше радост за окото с пъстрите персийски килими, старинните мебели, скъпите картини и изящните творения на изкуството. Превъзходен домакин, Джейсън забавляваше щедро гостите си и получаваше покани от светските лъвове, от техните приближени и от онези, които се опитваха да блеснат — всъщност от богатите.

Ерудиран и духовит, Джейсън твърдеше, че има връзка с фамилията Астор от Англия. Но повечето хора смятаха, че това е плод на въображението му. Знаеха, че е колоритен, малко загадъчен и страшно очарователен.

Не им беше известно обаче, че Джейсън е крадец. Никой не схващаше, че буквално всички къщи, които посещаваше, след известно време биваха ограбвани от някой, владеещ безотказен метод да се справя с алармени инсталации. Единственият принцип на Джейсън бе да може да пренесе безпроблемно плячката си. Предпочиташе картини, скулптури, бижута и гоблени. Само няколко пъти в дългата си кариера беше опразвал изцяло жилищата. В подобни случаи използваше сложна система за прикритие и съмнителни личности, които товареха камиона, потулен в гаража на къщата скривалище в едно затънтено кътче на планината Катскил.

Там той беше съвсем друг човек и съседите му, живеещи на мили от него, го приемаха като отшелник. Никой друг, освен чистачката и от време на време някой техник не беше прекрачвал прага на планинското му убежище, а и те не си даваха сметка за стойността на вещите в него. Ако къщата му в Алпайн беше изящна, вилата в Катскил бе смайваща, защото там Джейсън пазеше онези крадени неща, с които не можеше да се раздели. Всяка мебел, всяка вещ бе истинско съкровище. На стената в столовата висеше Фредерик Ремингтън — точно над бюфета в стил „Шератон“, върху който блестеше старинна ваза с глазура в прасковен цвят.