Мери Кларк - Къде си сега?

— Помолете господин Уолъс да излезе — казах на Хауърд.

Неговият отговор бе да ме сграбчи и да ме дръпне навътре в къщата. Така се стреснах, че дори не помислих да се съпротивлявам. Той дръпна вратата зад себе си, затвори я и преди да успея да изкрещя или да започна да се боря, за да се освободя, ме блъсна по някакво стълбище. Някъде по пътя ударих главата си и загубих съзнание.

Не зная колко време мина, преди да отворя очи. Около мен цареше непрогледна тъмнина. Въздухът, който дишах, бе непоносимо зловонен. Усетих, че лицето ми е покрито със засъхнала кръв. Главата ме цепеше ужасно, а нещо с десния ми крак не бе наред — бе подвит под тялото ми и пулсираше от болка.

После почувствах как нещо помръдва до мен и един шепнещ глас простена:

— Вода, моля ви, вода.

Опитах се да се раздвижа, но не успях. Знаех, че кракът ми трябва да е счупен. Направих единственото, за което се сетих. Навлажних пръст с езика си, а после заопипвах слепешком в тъмнината, докато най-накрая намерих засъхналите устни на Лизи Андрюс.

Постоянно напредващият артрит на Дерек Олсен често го будеше през нощта, когато хълбоците и коленете му пулсираха от болка. В сряда през нощта, когато болката в ставите му го събуди, той не можа да заспи повече. Обаждането на полицията във връзка с племенника му Стив естествено означаваше, че непрокопсаникът отново се е забъркал в беда. „Толкова за петдесетте хиляди, които се канех да му оставя — помисли си Олсен. — Може само да си мечтае. Няма да му дам и пукнат грош!“

Единствената светлинка в тунела бе, че след няколко часа щеше да изпита удоволствието да види как стенобитната топка разбива онази грохнала стара къща на късчета. „Всяко парче, което лети във въздуха, олицетворява парите, които спечелих от сделката — помисли си той със задоволство. — Няма да се учудя, ако Доналд Туайнинг лично дойде да управлява топката — направо е бесен, задето трябваше да ми плати толкова много.“

Тази приятна мисъл го успокои дотолкова, че по някое време той потъна в дълбок сън, който обикновено продължаваше до осем часа. В четвъртък сутринта обаче телефонът му иззвъня в шест. Беше детектив Барът, който искаше да знае къде е Хауърд Алтман. Цяла нощ не се бил прибирал в апартамента си.

— Да не съм му бавачка? — сопна се недоволно Олсен. — Будите ме само за да ме питате къде е той? Откъде да знам? С него не сме приятели. Той просто работи за мен.

— Каква кола кара Хауърд? — попита Барът.

— Когато ме кара някъде, използва моя джип. Не знам да има своя собствена кола. Не ми пука.

— Понякога взема ли вашата вечер?

— Не знам да прави такова нещо. Ако знае кое е добре за него, значи не го прави. Моят джип е мерцедес.

— Какъв цвят?

— Черен. Какво си мислите, че на моята възраст ще си взема червен ли?

— Господин Олсен, наистина трябва да поговорим за Хауърд — настоя Барът. — Какво знаете за личния му живот?

— Нищо. И нищо не искам да знам. Работи за мен от десет години и се справя добре.

— Проверихте ли препоръките му, когато го наехте?

— Препоръча ми го железен източник — моят финансов съветник Елиът Уолъс.

— Благодаря ви, господин Олсен. Приятен ден.

— Благодарение на вас по-голямата част от него със сигурност няма да е такава. Целия ден ще бъда уморен. — Дерек Олсен затръшна слушалката. „Но не целият ден ще е лош“ — помисли си, докато си представяше как стенобитната топка пробива дупка право в средата на детската му касичка.

На другия край на линията Барът, неспособен да скрие ликуването си, съобщи:

— Елиът Уолъс го е препоръчал на Олсен.

— Това се връзва с теорията на Лукас Рийвс — съгласи се Ахърн. — Но трябва да внимаваме. Уолъс е важна клечка на Уолстрийт.

— Така е, ала няма да е първият попечител, който бърка в парите на клиентите си, ако предположението ни излезе вярно — рече Барът. — Някакви резултати от пръстовите отпечатъци?

— Още не. Не можем да бъдем сигурни, че онези, които взехме от външната врата на апартамента на Хауърд, наистина са негови, но така или иначе сме ги пуснали за проверка. Готов съм да се закълна, че този тип има досие — каза Гейлър.

Барът си погледна часовника.

— Охраната в сградата на Уолъс казва, че той обикновено отива там в осем и половина. Ще бъдем там и ще го чакаме.

Каролин отново не отговаряше на мобилния си телефон. Ник й позвъни в осем часа сутринта в четвъртък, за да я покани на закуска. Искаше да я види. „Трябва да я видя“ — помисли си той. Бе я гледал по късните новини по телевизията как пламенно защитава Мак.