Мери Кларк - Къде си сега?

Придружени от охраната, която бе получила инструкции да ги пусне, те се намираха в офиса на Лукас Рийвс. Бяха разгледали стотици снимки на монтажите на стената, докато най-накрая намериха лицето, което търсеха.

— Ето още един, който прилича на него, но косата е по-къса — посочи Гейлър и в гласа му се прокрадна забележима нотка на въодушевление.

Часът бе десет и половина. С ясното съзнание, че им предстои дълга нощ, двамата детективи забързаха обратно към офиса, за да започнат да обработват информацията за още един възможен заподозрян.

Лукас Рийвс не спа добре вечерта в сряда. „Любов или пари“ бяха думите, които отново и отново се повтаряха напевно в главата му. В шест часа сутринта, докато се събуждаше, въпросът, който досега така и не успя да формулира, изведнъж изникна в главата му: кой би имал интерес да накара хората да мислят, че един мъртвец е още жив?

Любов или пари?

Пари, разбира се. Всичко започваше да се подрежда в цялостна картина като парченца от пъзел. Толкова абсурдно просто, ако наистина се окажеше прав.

Лукас, който винаги ставаше извънредно рано, никога не се колебаеше да събужда останалите, когато търсеше отговор на някакъв въпрос. Този път, за щастие, неговият съветник — изтъкнат адвокат по имуществено право, също имаше навика да става рано.

— Възможно ли е попечителство върху имущество да бъде отменено, или винаги е неприкосновено? — попита рязко Лукас.

— Не е лесно, но ако има основателна причина да се изтеглят пари от него, попечителят обикновено се съгласява.

— Така си и мислех. Няма да те задържам повече. Благодаря, приятелю.

— За теб винаги, Лукас. Но следващия път изчакай до седем, става ли? Аз ставам рано, но жена ми обича да спи до по-късно.

Навлякох някакъв панталон, грабнах един дъждобран, за да покрия горнището на пижамата си, и хукнах към асансьора, пъхайки бележката на Елиът в чантата си, докато тичах по коридора. В бързината да се добера до Мак, преди да е променил намерението си и да се откаже да ме види, забравих, че гаражът затваря в три часа през нощта. Мануел ми го напомни, когато му казах да ме свали там.

Направих единственото, което можех — излязох на улицата и отчаяно се огледах с надеждата да хвана някое такси. На Сътън Плейс нямаше нито едно, но когато завих на Петдесет и седма улица, видях една от онези коли, които нерегламентирано качват пътници. Сигурно съм изглеждала налудничаво в очите на шофьора, докато размахвах и двете си ръце, за да привлека вниманието му, но той така или иначе спря. Качих се и той направи завой на запад.

Когато стигнахме на ъгъла на Сто и четвърта улица и „Ривърсайд“, там нямаше никого. Платих на шофьора и слязох на тихата улица. Забелязах един ван, паркиран на пресечката, и макар че светлините бяха угасени, имах чувството, че Елиът и Мак може да са вътре. От другата страна на улицата видях голям строеж близо до оградена с дъски къща на ъгъла.

От тъмния вход на следващата сграда излезе мъж. За миг реших, че е Елиът, но после установих, че е много по-млад. Лицето му ми се стори познато. След миг го разпознах като представителя на собственика на сградата, където на времето живееше Мак. Бях се запознала с него първия път, когато отидох у Крамърови, а и го срещнах в понеделник, след като излязох от апартамента им, обляна в сълзи.

„Какво, за бога, прави той тук?“ — запитах се. И къде беше Елиът?

— Госпожице Макензи — заговори припряно той. — Не знам дали ме помните. Аз съм Хауърд Алтман.

— Помня ви. Къде е господин Уолъс?

— С някакъв тип, когото намерих да живее тук. Мястото е собственост на господин Олсен и от време на време се отбивам да проверя дали всичко е наред, макар че е затворено. — Той кимна към оградената с дъсчена ограда сграда на ъгъла. — Човекът, когото намерих, ми даде петдесет кинта, за да се обадя вместо него на господин Уолъс, а после господин Уолъс ми обеща още петдесет кинта, ако напиша едно съобщение до вас и ви го доставя.

— Те са в тази сграда? Как изглежда този човек?

— Мисля, че е към тридесетгодишен. Разплака се, когато господин Елиът влезе в къщата. И двамата се разплакаха.

Мак беше там вътре, опитвайки се да се скрие в тази руина, която всеки миг можеше да падне. Последвах Хауърд Алтман, като пресякох улицата и минах покрай заграждението на строежа към задната врата на къщата. Той я отвори и ми направи знак да вляза, но когато погледнах в тъмнината, която цареше вътре, се уплаших и отстъпих назад. Усетих, че нещо не е наред.