Мери Кларк - Къде си сега?

Гласът на Алтман ставаше все по-пронизителен.

— Разполагаме само с петнадесет минути, преди всичко да свърши. Тази сграда ще бъде съборена. Но искам да ти кажа нещо. Аз пуснах онази бележка в кутията за дарения. Вуйчо Елиът се разтревожи, че ще започнеш да търсиш Мак. Накара ме да оставя бележката. Лил Крамър ме зърна в църквата. Видях я как ме погледна на няколко пъти. Но после реши, че е бил Мак, защото ти й каза, че е присъствал на онази литургия. Довиждане, Каролин. Довиждане, Лизи.

За последен път чух стъпките му да се оттеглят. Петнадесет минути. Тази сграда щеше да бъде съборена след петнадесет минути. „Ще умра — помислих си, — а мама ще се омъжи за Елиът…“

Лизи трепереше. Бях сигурна, че е разбрала какво каза той. Продължих да държа ръката й и да навлажнявам устните й, да й говоря, да я умолявам да се държи, да й повтарям, че всички ни търсят. Сега обаче не вярвах на собствените си думи. Вярвах, че аз и Лизи ще бъдем последните жертви на този луд и на Елиът Уолъс. В този момент си помислих, че ако не друго, то поне съвсем скоро ще бъда при Мак и татко.

— Намерихме го. На Сто и четвърта и „Ривърсайд“ е — изкрещя Лари Ахърн.

Изпратиха сигнал за тревога до всички коли на отдела, които се намираха близо до ъгъла. С виещи сирени всички те се устремиха към мястото.

Стенобитната топка вече беше там. Изпълнен със задоволство, Дерек Олсен видя, че неговият съперник в бизнеса, Доналд Туайнинг, седи зад контролното табло.

— Едно — скочи от мястото си Дерек Олсен и започна да брои. — Две.

И тогава триумфалният вик замря на устните му. Някой отваряше закования с дъски прозорец на втория етаж на старата къща. Някой люлееше крака над перваза и ръкомахаше. Алтман. Беше Хауи Алтман.

Стенобитната топка се люлееше все по-близо и по-близо до къщата. В последния миг Туайнинг видя Алтман и извъртя топката така, че пропусна къщата на сантиметри.

Иззад ъгъла се появиха полицейски коли със скърцащи гуми.

— Върнете се! Върнете се! — крещеше Хауи Алтман и тичаше по покрива на верандата, размахвайки ръце към машината. Когато започна да скача на едно място, изгнилият покрив поддаде и къщата започна да се руши.

Етажите започнаха да пропадат един върху друг. Виждайки какво става, Алтман се хвърли обратно през прозореца точно навреме, за да се окаже заровен под тонове отломки.

От полицейските коли се заизсипваха детективи.

— Мазето! — изкрещя един от тях, — мазето! Ако са там, това е единственият им шанс!

Таванът падаше около нас. Надигнах се и се помъчих да се хвърля върху Лизи, която вече едва дишаше. Почувствах как парчета хоросан ме удрят по рамото, а после и по главата и ръката. „Прекалено късно, прекалено късно“ — помислих си. Също като Мак и другите три момичета, двете с Лизи бяхме обречени да свършим живота си тук.

А после чух как вратата на мазето се отваря и отгоре долетяха гласове, които крещяха. Приближаваха се към мен. И в този миг си позволих да се отпусна и да се спася от болката. Предполагам, че са ми дали силни успокоителни, защото минаха два дни, преди наистина да се събудя. Майка ми седеше на един стол до прозореца на болничната стая и бдеше над мен, както бе направила на единадесети септември. И както в онзи ден, двете се прегърнахме и заплакахме, този път за Мак — достойния млад мъж, син и брат, който бе умрял, защото бе искал да поеме своите отговорности.

Една година по-късно

Когато провериха сметките на тръстовете, разбрахме, че Елиът ни е откраднал цяло състояние. Очевидно, точно както се бе изперчил Алтман, Мак бе осъзнал, че нещо не е наред с неговия тръст, и това откритие му бе коствало живота.

Беше същинско чудо, че Лизи бе все още жива. Бе прекарала шестнадесет дни и нощи на онзи мръсен под, неспособна да помръдне, с постоянните заплахи на Алтман, че ще я убие, които се редували с подигравки как веднага скочила в неговия джип пред „Бараката“, когато й казал, че Ник го е изпратил да я откара у дома. Беше й давал само по няколко капки вода на ден. Изтощена от глад и дехидратирана, тя била в извънредно критично състояние, когато я завели в болницата. Точно както мама бдеше до леглото ми, бащата и братът на Лизи не се отделяха от нейното, като я окуражаваха и умоляваха да се държи.

Семейство Андрюс се превърнаха в наши много добри приятели. Доктор Дейвид Андрюс, бащата на Лизи, редовно ни кани с мама на вечеря в клуба си в Гринич. Тяхното приятелство ни бе голяма утеха, докато двете с мама се борехме с болката от смъртта на Мак. Знам, че и ние оказваме помощ на Лизи, докато тя се възстановява емоционално от ужасното си премеждие. Майка ми продаде апартамента в Сътън Плейс и сега живее на Сентрал Парк Уест. Забелязвам, че доктор Дейвид редовно се отбива да я изведе на вечеря или на театър.