Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Явно не го вярваш.

— Ортодоксалният ислям не признава жената. Мъже като теб са принуждавани да вярват, че една жена трябва да покрива главата и лицето си. Че не бива да получава образование, да мисли самостоятелно. Аллах да е на помощ на една жена, която започне да се възприема за независима личност.

— Аз не съм възпитан по този начин.

— Благодари на майка си за това, Джамил. Наистина. Тя бе тази, която те спаси от убеждението, че е нормално да убиеш с камъни една жена заради въображаем грях.

— Грехът на прелюбодеянието не е въображаем.

— Той е запазена територия за мъжете.

Той мълчеше, тя се засмя. Но това беше тъжен смях, обагрен с разочарование и разбити илюзии, извиращи от сърцевината на нейната същност.

— Дели ни нещо повече от един континент, Джамил. Чудно ли е тогава, че аз съм ужасена, когато двамата сме разделени?

Карим ал Джамил я погледна замислено. По някаква причина не можеше да й се разсърди.

— Не за пръв път водим този разговор.

— И няма да е последният.

— И въпреки това твърдиш, че ме обичаш.

— Защото наистина е така.

— Въпреки греховете, които ми приписваш.

— Не става въпрос за грехове, Джамил. Всички ние имаме слабости, дори ти.

— Ти си опасна — каза той и наистина го мислеше.

— Единствената разлика между мен и вашите ислямски жени е — сви рамене Ан, — че аз осъзнавам силата в мен.

— Точно това те прави опасна.

— Само по отношение на строго определените правила.

За момент настъпи мълчание. Никой досега не се бе осмелявал да тласне Карим ал Джамил толкова далеч. Но нямаше проблем. Тя никога не го бе занимавала с глупости като повечето хора, които се навъртаха около него, за да се сдобият с частица от влиянието и силата му. Понякога изпитваше желание да проникне в мозъка му, тъй като той никога не й казваше доброволно какво мисли. Този човек беше загадка, което отчасти я беше привлякло към него. Мъжете обикновено са толкова прозрачни. Но не и Джамил.

След известно време тя постави леко ръка върху неговата.

— Виждаш ли колко много прилича това на брак? За добро или за зло, ние сме заедно. До края.

Той се взря в нея за момент.

— Карай на североизток. Към Осма улица, между „Ел Стрийт“ и „Вирджиния Авеню“.

Фади би бил щастлив да пусне един куршум в главата на лейтенант Кове, но това би довело до усложнения, които той не можеше да си позволи. Вместо това се задоволи да изиграе ролята си докрай.

Нямаше да му е трудно — той бе роден актьор. Майка му, разпознала таланта му с безпогрешен майчински инстинкт, го бе записала в Кралската театрална академия, когато бе седемгодишен. До деветата си година той бе завършен актьор, което се оказа полезно, когато прие радикалния ислям. Да набира последователи — да печели сърцата и умовете на бедните, потиснатите, отритнатите, отчаяните, бе по същество въпрос на харизма. Фади разбираше какво е да си успешен лидер: без значение каква е философията ти, всичко, за което трябваше да се тревожиш, беше как по-добре да я продадеш. Не че Фади беше циник. Просто той бе усвоил важния урок за манипулирането на пазара.

Тези мисли предизвикаха лека усмивка върху пълните му устни, докато следваше подскачащите милиционерски светлини.

— Тези катакомби са дълги две хиляди километра — каза лейтенант Кове, опитвайки се да бъде полезен. — Мрежата се простира от тук чак до село Нерубайское, на половин час път с кола.

— Вероятно не всички тунели са проходими. — Фади се бе спуснал между напуканите и изгнили дървени греди, стени, които бяха деформирани притеснително на места, разклонения, блокирани от паднали останки.

— Не — каза лейтенант Кове. — Те стигат до музея в Нерубайское, но сред тези, които са се осмелили да се спуснат тук на свой риск, процентът на мъртвите и изчезналите е изключително висок.

Фади почувства нарастващия страх на тримата милиционери. Лейтенант Кове ги бе избрал да ги придружават. Фади осъзна, че Кове продължава да говори, за да заглуши собствената си нервност.

Всеки друг би се заразил от тревогата на околните, но Фади не бе способен да изпитва страх. Той подхождаше към новите и рисковани ситуации със стоманената самоувереност на алпинист. Възможността за провал никога не му идваше наум. И то не защото не ценеше живота си. Не и защото не се страхуваше от смъртта. За да се чувства жив, му бе необходимо да предизвиква себе си до краен предел.

— След като казвате, че този човек е ранен, значи не може да стигне далеч — каза лейтенант Кове. Не беше съвсем ясно дали думите му са предназначени за Фади или за нервните милиционери. — Имам известен опит на това място. Толкова близо до водата катакомбите са особено податливи на срутвания и пропадания. Трябва да се оглеждаме за влага. На места водата се просмуква толкова силно, че подкопава пода. Там е особено опасно, защото се получава нещо като плаващи пясъци. Човек може да бъде завлечен надолу за по-малко от минута.