Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Борн видя, че тя го води към дупка в лявата стена. Не беше точно изход, а нещо като ниша, изровена от постоянно просмукващата се вода. Почти веднага попаднаха на срутени отломки, които запълваха пространството почти догоре.

Той гледаше как Сорая се катери по купчината и се промушва с пълзене в тясната пролука, останала между отломките и тавана. Борн я последва; всяка стъпка, всяко посягане напред му причиняваше нова пронизваща болка отстрани. Докато успее да се прехвърли от другата страна на купчината, цялото му тяло започна да пулсира с ритъма на сърцето му.

Сорая продължи напред, докато стигнаха в нещо като помещение. Вътре имаше скована дървена платформа вместо легло, отгоре бе метнато тънко одеяло. На отсрещната стена бе скована допотопна етажерка с три рафта, на които се виждаха няколко бутилки с вода и консерви.

— От последния път са — обясни Сорая, докато му помагаше да се настани на нара.

— Не мога да остана тук — запротестира Борн.

— Разбира се, че можеш. Нямаме антибиотици, а ти се нуждаеш от пълен курс на лечение — колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще отида да взема каквото е нужно от лекарката на ЦРУ. Познавам я и й имам доверие.

— Не очаквай от мен просто да си лежа тук.

— Олександър ще остане с теб. — Тя погали боксера по лъскавата муцуна. — Той ще те пази с цената на собствения си живот, нали, миличък?

Кучето явно разбра, дойде и седна край Борн, тънкият розов край на езика му се показваше между предните му зъби.

— Това е лудост. — Борн прехвърли крака си отстрани на импровизираното легло. — Ще отидем заедно.

Сорая го погледна за момент.

— Добре. Да вървим.

Той се оттласна от дъските, изправи се на крака. Или поне се опита, коленете му се подгънаха още щом се пусна от нара. Сорая го хвана и го сложи обратно на леглото.

— Да оставим тази идея, а? — Тя погали разсеяно Олександър между триъгълните уши. — Ще се върна при разклонението. Трябва да хвана десния тунел, за да стигна до докторката. Но ще вдигна достатъчно шум, за да ме последват, като ги заблудя да мислят, че сме двамата. Така ще ги отклоня от теб.

— Твърде опасно е.

Тя изчака за момент.

— Някакви други идеи?

Той поклати глава.

— Добре. Няма да се бавя много, обещавам. Няма да те изоставя.

— Сорая?

Тя се изправи срещу него в профил, готова да върви.

— Защо не ми каза?

Тя се поколеба за част от секундата.

— Предположих, че ще е по-добре, ако не си спомняш колко лошо се издъних.

Той я изпрати с поглед, думите й ехтяха в главата му.

Труден петнайсетминутен преход ги изведе на кръстопът.

— Попаднахме на ключово разклонение — каза лейтенант Кове, докато светлините на фенерчетата им проучваха началото на двата тунела.

Фади не обичаше колебанието. За него нерешителността бе знак за слабост.

— Значи трябва да се опитаме да разберем накъде е тръгнал. — Очите му пронизаха милиционера. — Ти си специалистът, ти ми кажи.

В присъствието на Фади бе почти невъзможно да не се съгласиш или да не реагираш.

— Надясно. Натам бих тръгнал аз, ако бях в неговото положение.

— Много добре — каза Фади.

Те влязоха в десния тунел. И тогава чуха отново същия звук, като стържене на кожа по камък, този път по-отчетлив, повтарящ се на равни интервали. Нямаше никакво съмнение — това бяха стъпки, които отекваха в тунела. Доближаваха се до плячката си.

С мрачна решимост Кове призова хората си да побързат.

— Бързо. Всеки момент ще го настигнем.

— Един момент.

Бяха спрени от студения, авторитетен глас.

— Господин генерал?

Фади помисли за момент.

— Дайте ми едното фенерче. Вие продължете натам. Аз ще видя къде ще ме изведе лявото разклонение.

— Господин генерал, не мисля, че това е разумно. Както ви казах…

— Няма нужда да ми повтаряте — прекъсна го Фади. — Имаме си работа с изключително умен престъпник. Звуците може да са маневра, опит да ни отклонят от следата. Със сигурност след като е изгубил толкова много кръв, ще можете да го настигнете в дясното разклонение. Но аз не мога да не проверя и другата възможност.

Без да каже и дума повече, той взе фенерчето, което му предложи един от хората на Кове, и като се върна няколко стъпки назад до кръстопътя, пое по левия тунел. Миг по-късно вече стискаше в ръка ножа със закривено острие.

Карим ал Джамил, с дебела гумена престилка и тежки работни ръкавици, дръпна връвта и моторната резачка заработи.