Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Лейтенантът внезапно млъкна. Всички членове на групата бяха притаили дъх. Мъжът, който вървеше начело, стоеше полуобърнат към тях. Той им направи знак, че е чул нещо отпред. Те чакаха, обливайки се в пот.

След малко се чу същият мек стържещ звук — като простъргване на кожа върху камък. Дали бе от ток на ботуш?

Изражението на лейтенанта се беше променило. Сега приличаше на ловно куче, надушило плячката си. Той кимна и те мълчаливо продължиха напред.

Ан караше колата на детектив Овъртън през все по-бедни квартали, пресичайки кръстовища с изгорели светофари и мръсни, надраскани улични знаци. Сега беше тъмно, бледият зимен здрач падаше върху пътя, върху равните редици от къщи, празни улици, музеи и паметници. Това бе друг град на друга планета, но тук всичко бе до болка познато на Карим ал Джамил — тук той се чувстваше комфортно.

Движеха се по Осма улица до момента, когато Карим посочи голяма бетонна сграда, на която все още стоеше избеляла табела: Автосервиз „Ем енд Ен Бодиуърк“. По указание на Карим Ан сви към напукана циментова площадка и спря пред металните врати.

Той излезе от колата. Докато вървяха по площадката, Джамил се оглеждаше внимателно. Изпочупените улични лампи хвърляха дълбоки сенки. Само фаровете на автомобилите, които летяха от „Ел Стрийт“ на север към „Вирджиния Авеню“ на юг осветяваха на пресекулки пейзажа.

Имаше само две-три коли, паркирани на пресечката, никоя от тях не беше близо до мястото, където стояха те. Тротоарите бяха празни, прозорците на къщите — тъмни и пусти.

Джамил се пресегна към една пукнатина в асфалта и извади ключ, с който отключи огромния кофар. После избута вратата и направи знак на Ан.

Тя запали двигателя. Когато се изравни с него, свали прозореца.

— Последна възможност — каза той. — Ако искаш, можеш да си тръгнеш.

Ан не каза нищо, не помръдна.

Той потърси очите й на пресекливата светлина на минаващите коли. След това й махна да дойде в изоставения сервиз.

— Действай тогава. Да се хващаме за работа.

— Чувам ги — прошепна Сорая. — Но все още не мога да видя фенерите им. Това е добър знак.

— Фади знае, че съм ранен — каза Борн. — Той знае, че не мога да ги изпреваря.

— Но за мен не знае.

— Какво точно смяташ да правиш?

Тя погали кафявата козина на Олександър и той подуши коляното й. Бяха стигнали до разклонение, където проходимият тунел се разделяше на две. Без колебание тя ги поведе в лявото разклонение.

— Как ме намери?

— Така както бих проследила всяка мишена.

Значи явно бе усещал именно присъствието на Сорая.

— Освен това — продължи тя аз познавам този град отвън и отвътре.

— Тоест?

— Когато ти пристигна, аз бях резидент тук.

— Когато пристигнах…?

Внезапно в ума му се настани късче спомен.

… Мари идва към него на място с големи акации и калдъръмени улици. Във въздуха се носи остър солен аромат като от бурно море. Влажен бриз повдига косата от ушите й и я развява зад нея като знаме.

Той й говори:

— Можеш да ми намериш това, което искам. Вярвам в теб.

В очите й има страх, но и смелост, и решителност.

— Ще се върна скоро — казва тя. — Няма да те изоставя…

Борн залитна от удара на спомена. Акациите, калдъръмената улица: това бе входът към станцията на лифта. Лицето, гласът… не с Мари говореше той. Това беше…

— Сорая!

Тя го сграбчи, страхувайки се, че е загубил толкова много кръв, че не може да продължи.

— Ти си била! Когато бях в Одеса преди години… бях с теб!

— Аз бях резидентът. Ти не искаше да имаш нищо общо с мен, но в края на краищата нямаше избор. Този, който ни даваше сведенията, от когото се нуждаеше, за да стигнеш до мишената си, бе мой информатор.

— Спомням си, че говорих с теб под акациевите дървета на Френския булевард. Защо съм бил тук? Какво, по дяволите, стана? Това ме побърква.

— Аз ще запълня празнините.

Той се препъна. Със силна ръка тя го издърпа нагоре.

— Защо не ми каза, че сме работили заедно, когато за първи път влязох в оперативния център на „Тифон“?

— Исках да…

— Това изражение на лицето ти…

— Почти стигнахме.

— Къде?

— До мястото, където ти и аз се криехме преди.

Бяха изминали около хиляда метра по лявото разклонение. Обстановката изглеждаше доста зле. Пропукани греди, просмукала се в дълбочина вода. Самият тунел сякаш издаваше ужасен стенещ звук, сякаш някакви сили заплашваха да го разкъсат.