Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Интересуваше го само, че той държи билета му за Вътрешна сигурност.

Овъртън размишляваше, пушейки. Вътрешна сигурност означаваше всичко за него. Какво друго му оставаше? Жена, към която бе безразличен, майка с Алцхаймер, бивша съпруга, която мразеше, и две деца, която бяха отровени от нея да го презират. Като изключим работата, за него нямаше нищо ценно.

Което, както бе предположил, бе най-добрият вариант, ако работиш в органите на реда.

Докато пушеше и разсъждаваше, той не бе забравил задължението си. Оглеждаше обстановката на всеки 15 секунди по часовник. Бе застанал така, че имаше гледка към фоайето на сградата през стъклената задна врата чак до предния вход. Това бе прекрасно разположение, което той използваше максимално.

Той видя Ан Хелд да излиза от асансьора. Тя се обърна и прекоси фоайето към задната врата. Бързаше, на лицето й бе изписано мрачно изражение на загриженост. Той я наблюдаваше, докато тя се измъкна през задната врата. Изглеждаше, сякаш е плакала. Когато се приближи, видя, че лицето й бе зачервено и подпухнало. Какво бе станало с нея?

Не че му пукаше. Неговата задача бе да я проследи, където и да отива, като същевременно я уплаши — да закачи странично колата й, бърза атака на някоя пуста улица. Нещо, което нямаше да забрави скоро, му бе казал Лърнър. Коравосърдечно копеле, помисли си Овъртън. Той му се възхищаваше заради това.

Когато Ан мина край него, той излезе от колата си, хвърли цигарата си и с ръце в джобовете на палтото си я последва на безопасно разстояние. Между сградите беше безлюдно. Бяха само жената и той. Не би могъл да я загуби.

Тя сви на ъгъла към „Масачузетс Авеню“ и Овъртън забърза, за да не му се изплъзне.

Точно тогава усети удар отстрани, толкова силен, че загуби равновесие. Главата му се блъсна в тухлената стена на съседната сграда. Видя звезди посред бял ден. Дори и така, инстинктът му го накара да посегне към служебния пистолет. Но последва удар по дясната му китка и ръката му провисна безжизнено. Кръв се стичаше по лицето му. Едното му ухо бе почти откъснато. Той се обърна, видя фигура на мъж, който се бе надвесил над него. На ръце и колене се опита да стигне до пистолета си. Но силен ритник в ребрата му го обърна като костенурка в праха.

— Какво… какво?

Секунда по-късно нападателят му насочваше към него пистолет със заглушител.

— Не. — Той се взря в безжалостното лице на убиеца си. Почувства се засрамен, че не се притеснява да моли за милост. — Не, моля ви.

Звук изпълни ушите му, сякаш главата му бе потопена във вода. За околните звукът бе мек като дискретно покашляне. За него бе достатъчно силен, за да го накара да повярва, че светът се разпада. След това куршумът проникна в мозъка му и наоколо се разля ужасна, всепоглъщаща тишина.

— Проблемът сега е — каза Сорая, докато двамата с Борн нагласяха решетката на мястото й — как да те заведем на лекар.

Чуваха виковете на милиционерите откъм плажа. Бяха пристигнали нови служители. Може би милиционерските катери бяха закотвени в яхтклуба, така че екипажите им да могат да се присъединят към издирването. Мощни светлини претърсваха района, виждаха ги през решетката. На оскъдната светлина Сорая за пръв път разгледа раната му.

— Дълбока е, но не изглежда замърсена каза тя. — Ножът не е засегнал важен орган. Иначе нямаше да можеш да се движиш. — Въпросът, който я измъчваше и на който не можеше да си отговори, бе колко кръв беше изгубил той и следователно до каква степен бе засегната издръжливостта му. От друга страна, тя го беше виждала да дава всичко от себе си в продължение на ден и половина, при положение, че в рамото му имаше куршум.

— Беше Фади — каза той.

— Какво? Той е тук?

— Фади ме наръга. Боксерът…

— Олександър.

Чул името си, боксерът наостри уши.

— Ти насъска кучето срещу Фади.

Бяха сами, изолирани във вражеска обстановка, помисли си Сорая. Не стига плажът, пълен с украински милиционери, ами и Фади е по петите им.

— Какво прави Фади тук?

— Спомена нещо за отмъщение. Не знам точно какво имаше предвид. Не ми повярва, като му казах, че не си спомням.

Борн беше пребледнял и се потеше. Но тя беше ставала свидетел на дълбочината на неговата вътрешна сила, на решимостта му не само да оцелее, но и да успее на всяка цена. Тя черпеше сила от него. Водени само от тънката ивица бледа лунна светлина, която постепенно чезнеше, те бързаха, препъвайки се в тунела.

Въздухът бе прашен. Миришеше на мъртва змийска кожа. Всичко наоколо скрибуцаше и стенеше, сякаш измъчени духове се опитваха да привлекат внимание. Набита пръст бе запълнила пролуките, където пясъчникът беше отчасти раздробен или се беше разцепил под смазващата тежест отгоре. Масивни, грубо изработени греди, подсилени с желязо, черни от пръстта, тук-там нашарени с тъмночервена утайка, се издигаха на равни интервали, завинтени за напречни подпори и издатини в стената. Тунелите миришеха на гнило и разложено, сякаш земята, по която вървяха, умираше бавно.