Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Тъкмо се канеше да го повика, когато чу гласа му с монотонната напевност, която бе опознала толкова добре, да се носи към нея, сякаш по свое въздушно течение. Тя го намери в спалнята на един от килимите на Линдрос, защото той, разбира се, не можеше да си носи собствен.

Стоеше на колене, бос, главата му бе покрита с бяла кърпа, тялото му приведено така, че челото му опираше в килима. Той бе обърнат към Мека и се молеше.

Ан застана неподвижно, сякаш всяко движение щеше да го смути, докато арабският течеше покрай нея като нежен дъжд. Тя владееше отлично езика — включително и много диалекти, което привлече интереса му към нея, когато се срещнаха за първи път.

Най-после молитвата приключи. Той се изправи, видя я и се усмихна с лицето на Мартин Линдрос.

— Знам какво искаш да видиш първо — каза той меко на арабски, сваляйки ризата си през главата.

— Да, покажи ми всичко — отговори тя на същия език.

Това бе тялото, което тя познаваше толкова добре. Очите й се спряха на корема му, на гърдите му. Вървейки нагоре, те срещнаха очите му — неговото променено дясно око с новата му ретина. Лицето на Мартин Линдрос, допълнено с дясната ретина на Линдрос. Тя бе предоставила снимките, скенерите на ретината, които направиха възможна трансформацията. Сега тя изучваше лицето, както не можеше да го направи в службата при двата случая, когато той бе минал край нея на отиване и връщане от кабинета на Стария. Тогава те се поздравиха с кратко кимване, разменяйки си по едно „здравей“, както би направила с истинския Мартин Линдрос.

Ан беше смаяна. Лицето бе съвършено. Доктор Андърски бе свършил отлична работа. Беше обещал пълна трансформация и го беше постигнал.

Той вдигна ръце към лицето си и се засмя меко, докато докосваше синините, ожулените места и белезите си. Беше много доволен от себе си.

— Както виждаш, „грубото отношение“ на „похитителите“ ми към мен целеше да прикрие евентуални малки следи, оставени от скалпела на Андърски.

— Джамил — прошепна тя.

Името му бе Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Карим ал Джамил означаваше Карим Хубавия. Той позволяваше на Ан да го нарича Джамил, защото това й доставяше такова удоволствие. Никой друг дори не би си помислил да го нарече така, да не говорим да се осмели да го изрече.

Без да сваля очи от лицето му, тя се освободи от палтото и сакото си, разкопча ризата си, свали ципа на полата. Също така умишлено бавно разкопча сутиена си и смъкна бикините. Стоеше на високи токчета, леко лъскави чорапи, дантелен колан за жартиери, сърцето й трепна, като видя как очите му я изпиват.

Пристъпи извън мекия куп от дрехи и тръгна към него.

— Липсваше ми — каза той.

Тя се отпусна в прегръдките му, намествайки голото си тяло спрямо неговото, стенейки гърлено, докато гърдите й се притискаха към гръдта му. Прокара дланите на ръцете си по изпъкналите му мускули, връхчетата на пръстите й проследяваха малките издутини и вдлъбнатини, които бе запомнила от първата нощ, която прекараха заедно в Лондон. Това продължи дълго. Той не я припираше, знаейки, че тя бе като слепец, който искаше да се увери, че е навлязъл в позната територия.

— Кажи ми какво стана. Как се чувстваше?

Карим ал Джамил затвори очи.

— В продължение на шест седмици беше ужасно болезнено. Най-големият страх на доктор Андърски бе от инфекция, докато заздравеят присадената кожа и мускули. Никой не можеше да ме вижда, освен него и екипа му. Те носеха гумени ръкавици, маски върху устите и носовете си. Тъпчеха ме с какви ли не антибиотици.

След смяната на ретината не можех да си отворя дясното око в продължение на много дни. Топка памук бе поставена върху спуснатия ми клепач, а върху нея имаше превръзка. Не биваше да се движа през първия ден, движенията ми бяха силно ограничени десет дни след това. Не можех да спя и ми даваха приспивателни: Загубих представа за времето. Каквото и да ми инжектираха във вените, болката не стихваше. Тя беше като второ сърце, което биеше заедно с моето. Лицето ми сякаш гореше. В дясното ми око беше забит шиш, който не можех да махна. Така се чувствах.

Тя вече се катереше по него като по дърво. Ръцете му се спуснаха надолу, за да поемат задните й части. Той я опря в стената и я притисна към нея, краката й го обгръщаха здраво, подпрени на хълбоците му. Разкопча опипом колана и свали панталоните си. Беше твърд до болка. Тя извика, когато той я ухапа, извика отново, когато тазът му се раздвижи, изтласквайки се нагоре.