Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Дълго време чаках този момент — каза Фади. Той държеше пистолет „Макаров“ в едната ръка и кървав извит нож в другата. — Дълго време, за да те погледна отново в очите.

Борн почувства приливната вълна да приижда и да се изтегля отново покрай бедрата му. Той държеше лявата си ръка притисната силно отстрани към тялото си в опит да спре кръвта.

— Дълго време, за да си отмъстя.

— Да си отмъстиш — повтори Борн. В устата си усещаше метален вкус и изведнъж изпита изгаряща жажда. — За какво?

— Не се прави, че не знаеш. Това не се забравя.

Прииждащите приливни вълни ставаха все по-силни и носеха със себе си все повече водорасли. Без да сваля очи от Фади, Борн потопи дясната си ръка във водата и загреба шепа от плаващите треволяци. Мълниеносно запокити мократа топка право в лицето на Фади. Фади стреля на сляпо почти в същия миг, когато водораслите облепиха лицето му.

Борн се опита да се измъкне, но приливът, който беше негов съюзник срещу Богдан и хората на Фади, сега го предаде. Силна вълна го блъсна косо. Той се препъна, прониза го болка, лявата му ръка, която притискаше раната, се отпусна и кръвта бликна отново.

Фади вече се беше окопитил. Държеше пистолета насочен към Борн и се приближаваше с бързи скокове през вълните, размахвайки ножа с извитото острие, с който очевидно смяташе да разсече Борн.

Борн се опита да се изправи, но още една вълна го блъсна силно в гърба.

В този момент той чу гърлено животинско ръмжене. Кафявият боксер бе скочил във водата и се блъскаше с мускулестото си тяло във Фади. Стъписан, Фади падна във водата, боксерът връхлетя отгоре му, щракайки с челюсти, притискайки го с предните си лапи.

— Ела, ела!

Борн чу шепнещ глас от мрака под кея. След това усети ръка, тънка, но силна, да го подхваща, избутвайки го наляво по една ветровита, потънала в сенките пътека между обраслите с мъх колони, навън към лунната светлина.

— Трябва да се върна обратно и… — изпъшка той.

— Не сега. — Макар и шептящ, гласът звучеше твърдо. Беше стройният мъж с широкополата шапка, когото бе видял на плажа — собственикът на боксера. Мъжът подсвирна и кучето се върна при тях, порейки водата.

И тогава Борн чу виенето на сирени, привлечени от многократните изстрели. Някой от близкия яхтклуб сигурно бе повикал милицията.

Той нямаше друг избор, освен да продължи напред, опрял се на ръката, която го подкрепяше, въпреки яростната болка, засилваща се с всяка стъпка, и чувството, сякаш някой върти острието на ножа в тялото му. И с всеки удар на сърцето той губеше все повече кръв.

Когато Фади, давейки се и плюейки, се показа на повърхността, първото нещо, което видя със зачервените си очи, бе Абуд ибн Азиз, наведен през ниския борд на лодка, движеща се без светлини. Лодката, леко наклонена настрани, бе използвала бриза откъм морето, за да се приближи максимално до брега.

Абуд ибн Азиз протегна силна, загоряла от слънцето ръка. На лицето му се четеше загриженост. Щом Фади се изкачи на борда, Абуд ибн Азиз извика. Спътникът му, който вече беше застанал на кърмата, завъртя платното и насочи платноходката навътре в морето.

Точно навреме. Когато се завъртяха, Фади успя да проумее причината за загрижеността на Абуд ибн Азиз. Три милиционерски катера завиваха покрай носа на север и бързаха към кея.

— Ще се насочим към яхтклуба — каза Абуд ибн Азиз в ухото на Фади. — Докато се приближат достатъчно, за да огледат района, ще сме пуснали безопасно котва.

Той не спомена за тримата мъже с Фади. Сякаш те не са били тук, сякаш изобщо не ги е имало. Те бяха мъртви.

— Борн? — попита той.

— Ранен, но все още жив.

— Колко тежко?

Фади легна по гръб, като избърса кръвта по лицето си. Това проклето куче го беше нахапало на три места, включително по десния бицепс, който сега го измъчваше с пареща болка. Очите му блестяха като на вълк на лунната светлина.

— Достатъчно тежко може би, за да свърши осакатен като баща ми.

— Справедлива съдба.

Светлините от яхтклуба се приближаваха бързо.

— Къде са документите?

Абуд ибн Азиз му връчи пакет, увит във водоустойчива мушама.

Фади взе пакета, обърна се настрани и се изплю във водата.

— Но дали това наистина е справедливо отмъщение? — Той завъртя глава, докато отговаряше на собствения си въпрос. — Не мисля така, не. Все още не.

— Оттук, оттук! — каза настоятелният глас в ухото на Борн. — Не се отпускай сега, не е далеч.